„Някой с по-прилични размери ще бъде щастлив в тези панталони“ — реши Пайлън.
Той си спомни как Големия Джо окраде Дани и се превърна в ангел, който носи възмездие. Как смееше този тлъст и черен Портаджи да оскърбява Дани!
„Като се събуди, ще го набия? — започна да разсъждава Пайлън. — Но неговото престъпление беше кражба. Няма ли да му послужи за урок, ако разбере как се чувствува човек, когото са окрали? Какъв смисъл има наказанието, щом няма поука?“
Какво тържество за него. Ако с един замах можеше да отмъсти за Дани, да вкара в пътя Големия Джо, да му даде един урок по етика и да получи малко вино, кой на този свят би могъл да го упрекне в нещо?
Той енергично разтърси Джо Портаджи, а Джо му махна с ръка, като че пъдеше муха. Пайлън сръчно събу панталоните му, сгъна ги и тръгна през пясъчните дюни.
Торели го нямаше, но мисис Торели му отвори. Отначало той се държеше малко тайнствено и накрая предложи панталоните за преглед. Тя решително поклати глава.
— Но гледай! — каза Пайлън. — Ти виждаш само петната и мръсното! Но я погледни този хубав плат отдолу! Помисли си, сеньора! Ти ще изчистиш петната и ще огладиш панталоните! Торели влиза. Той мълчи, той е нещо мрачен. Тогава ти му подаряваш тези хубави панталони. Виждаш ли как очите му почват да блестят? Виждаш ли колко щастлив е той? Той те взема в прегръдките си! Погледни как той ти се усмихва, сеньора! Нима за такова щастие е скъпо да се даде един галон червено вино?
— Панталоните са изтънели на седалището — каза тя.
Той ги повдигна към светлината.
— Нима може да се види нещо през тях? Не! Изчезнала е само твърдостта, неприятната грубост на плата. Те са в превъзходно състояние.
— Не — отсече твърдо тя.
— Ти си жестока към своя мъж, сеньора! Ти му отказваш такава радост! Аз не бих се учудил да го видя, че ходи при други жени, щом ти си толкова безсърдечна! Хайде, поне за един литър!
Най-после нейното съпротивление беше сломено и тя му даде един литър. Пайлън незабавно го изпи.
„Ти се опита да подбиеш цената на своето щастие — упрекна я той. — Аз трябваше да искам половин галон.“
Мисис Торели беше твърда като камък. Пайлън не можа да изкопчи нито капка повече. Той седна в кухнята и тъжно се замисли.
„Каква скръндза! Тя ме измами с панталоните на Големия Джо!“
После с болка си спомни за своя приятел, захвърлен там, някъде на брега. Какво ли прави той сега? Ако отиде към града, ще го арестуват, И какво беше направила тази вещица, за да заслужава такива панталони? Тя се беше опитала да присвои панталоните на един негов приятел за някакъв си мизерен литър мизерно вино! Пайлън усети, че в него се разгаря гняв срещу нея.
— Отивам си ей сега! — каза той на мисис Торели. Панталоните висяха навън в една ниша до кухнята.
— Много здраве! — рече мисис Торели през рамо. Тя влезе в своя малък килер да приготви вечерята.
По пътя си Пайлън мина край нишата и взе не само панталоните, но и одеялото на Дани.
Сетне се спусна надолу по плажа към мястото, където беше оставил Големия Джо. Забеляза огън, който ярко гореше на пясъка, и когато наближи, пред пламъците започнаха да минават малки черни фигурки. Беше вече много тъмно, той се ориентираше по огъня. Като доближи още повече, видя, че това е скаутски лагер за девойки. Той продължи внимателно.
Дълго време не можа да види Големия Джо, но накрая го откри да лежи, полузаровен в пясъка, безмълвен от студ и ужас. Пайлън отиде с твърда крачка при него и му подаде панталоните.
— Вземи ги, Големи Джо, и се радвай, че пак ги имаш!
Зъбите на Джо тракаха.
— Кой ми открадна панталоните? Часове вече лежа тук и не смея да мръдна от тези момичета!
С чувството на човек, който изпълнява дълга си, Пайлън застана между Големия Джо и малките момичета, които тичаха около огъня. Портаджи избърса студения влажен пясък от краката си и обу панталоните. Двамата тръгнаха един до друг по тъмния плаж към Монтерей, където нощните светлини висяха по хълма като огърлица над огърлица. Пясъчните дюни се таяха зад плажа като уморени хрътки, които си почиват, а вълните кротко се упражняваха да удрят брега и тихо съскаха. Нощта беше студена и безразлична, нейният топъл живот се беше скрил и сега тя беше пълна с предупреждения към човека, че той е сам на този свят, сам между себеподобните си, и че няма откъде да получи утеха.
Пайлън още тънеше в мисли и Джо Портаджи усещаше дълбочината на чувствата му. Най-после Пайлън обърна глава към своя приятел.
— Поуката от всичко това е, че е голяма глупост човек да се довери на жена — каза той.
— Ама жена ли ми взе панталоните? — възбудено попита Големия Джо. — Коя беше? Врата й ще извия! И Пайлън поклати глава така тъжно, както старият Йехова, който, почивайки си на седмия ден, е видял, че неговото миросъздание е скучно.