— Тази заран Корнилия Руис си хвана нов човек — забеляза Пайлън. — Един с плешива глава. Името му е Килпатрик. Корнилия казва, че миналата седмица старият й човек не се прибрал цели три нощи. Това не й харесало.
— Корнилия е жена, която не се задържа на едно място за дълго — каза Дани. Той самодоволно се сети за своята сигурна връзка, зациментирана с подарената прахосмукачка.
— Бащата на Корнилия беше още по-лош — рече Пабло. — Той никога не казваше истината. Веднъж ми взе назаем един долар. Колко пъти съм казвал на Корнилия за това, но тя все се прави на ударена.
— Кръвта вода не става. Крушата не пада по-далеч от корена си — издекламира Пайлън поучително.
Дани отново наля бурканите и галонът свърши. Той печално погледна празното шише.
Джизъс Мария, този приятел на хората, тихо заговори:
— Пайлън, знаеш ли, видях Сузи Франсиско! Тя каза, че лекарството работело много добре. Досега Чарли Газмън вече три пъти я бил возил на моторетката си. Първите два пъти, когато му дала любовното лекарство, на него му прилошало. Отначало помислила, че то не струва. Но сега Сузи казва, че когато пожелаеш, можеш да ходиш при нея и да си вземаш по някоя бисквита.
— Какво имаше в това лекарство? — попита Пабло. Пайлън стана тайнствен.
— Това не мога да ви кажа. Но ми се струва, че на Чарли Газмън му е прилошало от желъдите.
Галонът с вино се свърши прекалено бързо. Всеки от петимата приятели усещаше такава остра жажда, че тя се превърна в мъчително желание. Пайлън погледна през спуснати клепки своите приятели. Те също го погледнаха. Заговорът беше готов.
Пайлън се изкашля.
— А бе, Дани, какво си направил ти, та целият град ти се смее!
Дани го погледна уплашено.
— Какво искаш да кажеш? Пайлън се изкикоти.
— Хората казват, че си купил машина за метене на една дама и че тази машина ще работи само ако прокарат жици в къщата. Такива жици струват маса пари. Някои смятат този подарък за много смешен.
Дани се почувствува неудобно.
— Тази дама харесва машината за метене — каза той, за да се защити.
— Как няма да я харесва? — съгласи се Пабло. — Тя разправяла, че си й обещал да прокараш жици в нейната къща, та да може машината за метене да проработи.
Дани доби още по-объркан вид.
— Наистина ли го е казвала?
— На мене така ми го разправиха.
— Никакви жици няма да й прокарвам — извика Дани.
— Ако не ми беше и на мене смешно, щеше да ме е яд, че хората се подиграват с моя приятел — забеляза Пайлън.
— А какво ще направиш, когато тя поиска да й прокараш тия жици? — попита Джизъс Мария.
— Ще й кажа „не“ — рече Дани. Пайлън се засмя.
— Ще ми се да съм там и да видя това с очите си. Не е толкова лесно да кажеш на такава дама „не“! Дани разбра, че приятелите му са настроени срещу него.
— Какво да правя? — попита той безпомощно.
Пайлън повика на помощ своя здрав разсъдък и своя реализъм, за да разреши въпроса.
— Ако тази дама нямаше машината за метене, тя нямаше да иска и жици — каза той.
Приятелите кимнаха в знак на съгласие.
— Така че — продължи Пайлън — цялата работа е да й се отнеме машината за метене.
— О, тя няма да ми позволи да си я взема — възрази Дани.
— Тогава ние ще ти помогнем — каза Пайлън. — Аз ще взема машината, а в замяна ти можеш да занесеш на тази дама един галон вино. Тя няма дори да разбере къде е изчезнала машината за метене.
— Някой съсед ще те види, като я изнасяш.
— О, не! — каза Пайлън. — Ти, Дани, си стой тука! Аз ще прибера машината.
Дани въздъхна с облекчение, като видя, че добрите му приятели поемат всички трудности.
Едва ли в Тортила Флет можеше да се случи нещо и Пайлън да не знае за него. Неговият буден ум веднага си вземаше бележка от всичко, което очите виждаха или ушите чуваха. Той знаеше, че всеки ден, към четири часа следобед, Сладура отива на пазар. Върху този неин неизменен навик той построи и своя план.
— По-добре е ти да не знаеш нищо за тази работа — каза той на Дани.
Пайлън си беше приготвил в двора ютена торба. Той отряза с ножчето си разкошен клон от розовия храст и го пъхна в торбата.
Като стигна къщата на Сладура, той откри, че тя е излязла, тъй както се беше надявал.
„Тази машина наистина е на Дани“ — каза си той.
Цялата работа, да влезе вътре, да сложи прахосмукачката в торбата и изящно да постави розовия храст в отвора на торбата, му струва не повече от миг.
На излизане от двора той срещна Сладура. Пайлън учтиво си свали шапката.
— Минавах, та рекох да те видя — каза той. — Е, няма ли да влезеш сега?