Той си беше спечелил такава слава, че веднъж Пайлън бе рекъл:
— Ако този Джизъс Мария се бе посветил на църквата, аз ви казвам, че Монтерей щеше да има свой светец в календара!
Джизъс Мария разливаше доброта от най-дълбоките гънки на душата си и още със самото си отдаване добротата се възобновяваше.
Джизъс Мария имаше обичай да стои всеки ден край пощата, първо, защото можеше да срещне там много свои познати и, второ, защото на ветровития ъгъл край пощата можеше да разглежда краката на толкова много момичета. Не трябва да се смята, че в това второ съображение се криеше някаква вулгарност. По-скоро бихме могли да обвиним някого, че ходи в художествената галерия или на концерти. Джизъс Мария просто обичаше да гледа краката на момичетата.
Един ден, след като два часа бе висял край пощата с много малко успех, той стана свидетел на жална сцена. По тротоара вървеше полицай, който водеше младо, около шестнайсетгодишно момче, а момчето носеше бебе, увито в парче сиво одеяло. Полицаят казваше:
— Пет пари не давам, че не ти разбирам приказките! Ти не можеш да седиш цял ден в канавката. Ще видим ние кой си ти.
А момчето, на испански, с особен акцент, казваше:
— Но, сеньор, аз не правя нищо лошо. Защо ме арестувате?
Полицаят видя Джизъс Мария.
— Хей, паисано! — викна той. — Я виж какво ми дрънка тоя метис!
Джизъс Мария се приближи и заговори момчето:
— Мога ли да ви бъда полезен?
От радост момчето изля цял куп думи.
— Дойдох тук да търся работа. Едни мексиканци ми казаха, че тук имало работа, а няма никаква работа, Аз си седях в канавката да си почина, когато този човек дойде и ме задърпа.
Джизъс Мария кимна и се обърна към полицая:
— Направил ли е малкият някакво престъпление?
— Не, но вече три часа седи в канавката на улица Алварадо!
— Той е мой приятел — каза Джизъс Мария. — Аз ще се погрижа за него.
— Добре тогава, но го дръж по-далеч от канавката!
Джизъс Мария и неговият нов приятел тръгнаха нагоре.
— Аз ще те заведа в къщата, където живея. Там все ще намерим нещо за хапване. Какво е това бебе?
— Това е моето бебе — каза момчето. — Аз съм ефрейтор и това е моето бебе. То сега е болно, но когато порасне, ще стане генерал!.
— От какво е болно то, господин ефрейтор? — Той откри лицето на бебето и то наистина изглеждаше много зле.
Съчувствието на Джизъс Мария се увеличи.
— Къщата, където живея, принадлежи на моя приятел Дани и той е много добър човек, господин ефрейтор. Той е човек, на когото можеш да разчиташ, когато си в беда. Виж какво, сега ние ще отидем там и този Дани ще ни даде подслон. Моята приятелка мисис Палочико има коза, така че от нея ще заемем и малко мляко за бебето.
За първи път по лицето на ефрейтора се появи доволна усмивка.
— Хубаво е да имаш приятели — каза той. — В Тореон аз имах много приятели, които биха стигнали до просешка тояга, само и само да ми помогнат. — Той почна да се хвали малко пред Джизъс Мария. — Някои от тях са богати хора, но, разбира се, не знаят, че сега съм изпаднал в нужда.
Пайлън им отвори вратата на двора и те влязоха заедно. Дани, Пабло и Големия Джо седяха във всекидневната и чакаха както всеки ден да стане чудо, което да им донесе храна. Джизъс Мария натика момчето в стаята.
— Това е един млад войник, ефрейтор — обясни той. — Носи бебе и бебето е болно.
Приятелите пъргаво наскачаха. Ефрейторът отгърна сивото одеяло от лицето на бебето.
— Наистина е болно — каза Дани. — Може би ще трябва да викнем доктора. Но войникът поклати глава.
— Никакви доктори. Не обичам доктори. Това бебе не плаче и не яде много. Може би, като си почине, ще му мине.
В този миг Пайлън влезе и погледна бебето.
— Това бебе е болно — каза той.
Пайлън веднага пое командуването в ръцете си, Разпореди Джизъс Мария да иде при мисис Палочико, за да заеме малко козе мляко; Големия Джо и Дани — да потърсят някоя щайга, да я натъпчат със сено и да я подплатят с овча кожа. Ефрейторът стоеше насред всекидневната и кротко се усмихваше на тези добри хора. Най-после бебето бе сложено в щайгата, но очите му бяха равнодушни и то отказа да пие млякото.
Пирата влезе и донесе торба скумрии. Приятелите сготвиха рибата и я сложиха за вечеря. Бебето не яде дори и от скумрията. Един след друг приятелите скачаха и отиваха да видят бебето. Когато се навечеряха, те насядаха край печката и се приготвиха за спокойна вечер.
Ефрейторът седеше мълчалив и не говореше нищо за себе си. Приятелите бяха малко обидени от това, но разбираха, че с течение на времето той ще им разкаже всичко. Пайлън, за когото знанието беше като злато — трябва да копаеш, за да си го набавиш, — подхвърли няколко примамки, за да разбие сдържаността на ефрейтора.