Едва бе стигнал покрайнините на Тортила Флет, когато небесата рукнаха отново и заваля като из ведро. За миг Големия Джо бе измокрен до кости. Той изтича в най-близката къща, за да се подслони от дъжда, и това беше къщата на лелка Игнасия.
Тази дама беше на четиридесет и пет години, дългогодишна вдовица с мъничко състояние. Обикновено тя беше намръщена и сурова, защото във вените й течеше повече индианска кръв, отколкото се считаше за прилично в Тортила Флет.
Когато Големия Джо влезе, тя току-що беше отворила галон с червено вино и се готвеше да посвети една чаша от него на стомаха си. Нейният опит да прибере шишето под стола излезе безуспешен. Големия Джо стоеше на вратата и от него по пода се сцеждаше вода.
— Влез и се подсуши — каза лелка Игнасия. Големия Джо гледаше шишето, както куче гледа хлебарка. Той влезе в стаята. Дъждът беснееше по покрива. Лелка Игнасия разрови жарта в печката.
— Ще пийнеш ли чаша вино?
— Да — каза Големия Джо. Преди още да привърши първата чаша, очите на Големия Джо отново се заковаха на шишето. Той изпи три чаши, преди да благоволи да промълви думица и преди да изчезне вълчият блясък от очите му.
Лелка Игнасия отписа шишето с виното. Тя също взе да пие заедно с Джо като единствено средство да запази поне малко от виното за себе си. Едва като напълни четвъртата му чаша, Големия Джо се отпусна и се отдаде на насладата си.
— Това вино не е от Торели — каза той.
— Не. Взех го от една италианка, моя приятелка. — Тя наля следващата чаша.
Ранната вечер настъпи. Лелка Игнасия запали газена лампа и сложи малко дърва в огъня. Щом като е било писано виното да бъде изпито, то ще бъде изпито — помисли си тя. Очите й критично обшариха и одобриха едрата снага на Големия Джо Портаджи. Тя почувствува в гърдите си топлота.
— Ти си работил цял ден на дъжда, бедничкият! — каза тя. — Хайде, съблечи си сакото и го сложи да съхне!
Големия Джо рядко лъжеше. Неговият ум не можеше да работи достатъчно бързо.
— Бях под една лодка на плажа. Спах — каза той.
— Но ти, горкият, си се измокрил целият!. Тя го огледа, очаквайки отговор на своята доброта, но по лицето на Големия Джо не се четеше нищо освен благодарност, че не е на дъжда и че пие вино. Той бутна напред чашата си, за да бъде отново напълнена, Тъй като не беше ял целия ден, виното му оказваше дълбоко въздействие.
Лелка Игнасия пак постави въпроса:
— Не е хубаво да стоиш с мокро сако. Ще изстинеш и ще се разболееш. Хайде, ела да ти помогна да си свалиш сакото.
Големия Джо удобно се намести в стола си.
— Така ми е добре — каза упорито той. — Лелка Игнасия си наля още една чаша. Дървата в огъня уютно запращяха и пропъдиха шума от потропването на дъжда по покрива.
Големия Джо не правеше абсолютно нищо, за да бъде любезен, галантен или поне да забелязва присъствието на своята домакиня. Той пиеше виното си на големи глътки. Усмихваше се глупаво на печката. Люлееше се леко на стола.
В лелка Игнасия се надигнаха гняв и отчаяние.
„Това прасе — помисли си тя, — Това едро и мръсно животно! По-добре да бях спасила от дъжда един вол. Всеки друг мъж би казал поне една мила дума.“
Големия Джо пак бутна напред чашата си, за да бъде напълнена.
Тогава лелка Игнасия направи героично усилие.
— Хубаво е да си в топла къща през такава нощ — каза тя. — Навън дъжд се лее, а печката си гори! Това е тъкмо време хората да са мили един към друг. Ти не сещаш ли същото?
— Но да! — рече Големия Джо.
— Може би светлината ти блести в очите? — попита тя срамежливо. — Искаш ли да угася лампата?
— Хич даже не ми блести — каза Големия Джо, — Но ако искаш да не хабиш газта, карай!
Тя духна лампата и къщата потъна в мрак. След това се върна на своя стол и зачака да се събуди неговата мъжественост. Тя чуваше лекото люлеене на стола му. От пукнатините на печката излизаше малко светлина и озаряваше лъскавите ъгли на мебелите. Стаята почти сияеше от топлина. Лелка Игнасия чу, че столът на Джо спря да се люлее и стегна мускули, за да го отблъсне. Нищо не се случи.
— Като си помислиш — каза тя, — че в такава буря човек може да бъде навън, да зъзне под някой навес или да лежи на студения пясък под лодките! Но не: ти си седиш на хубав стол; пиеш хубаво вино, имаш за компания една дама, която ти е приятелка…
Големия Джо не отговори. Тя вече нито го чуваше, нито го виждаше. Лелка Игнасия отпи от чашата си и се освободи от всякаква добродетелност.
— Моята приятелка Корнилия Руис ми е казвала — рече тя, — че много от най-добрите й приятели са идвали за пръв път при нея, за да се скрият от дъжда и студа. Тя ги е подслонявала и после са ставали добри, приятели.