По посока на Големия Джо се чу лек звук на счупено. Тя разбра, че е изтървал чашата си, но и след счупването не последва никакво движение.
„Може би му е прилошало — помисли си тя. — Може би е припаднал!“
Тя скочи, запали клечка кибрит и я доближи до фитила на лампата. После се обърна към своя гост.
Големия Джо спеше величествено. Краката му се простираха пред него. Главата му се беше отпуснала назад. Устата му беше широко отворена. Докато тя го гледаше, удивена и потресена, от устата му се раздаде мощно дрезгаво хъркане. Големия Джо просто не можеше да се чувствува топло и удобно и да не заспи.
Мина миг, преди лелка Игнасия да се оправи от обърканите чувства, които я обзеха. Тя беше наследила доста индианска кръв, но не се разкрещя. Не, макар и тръпнейки от ярост, тя пристъпи до кошчето, където държеше дървата си, дигна едно по-едро, премери го на тежина, пусна го и вдигна друго. После бавно се обърна към Големия Джо Портаджи. Първият удар попадна в рамото и го свали от стола.
— Свиньо! — изписка лелка Игнасия, — Шкембе мръсно! Марш навън в тинята!
Джо се изтърколи на пода. Следващият удар остави кален отпечатък върху седалището на панталона му. От този момент Големия Джо взе бързо да се събужда.
— Хъ? — рече той. — Какво става бе? Какво има?
— Ще ти кажа аз какво има! — пищеше тя и като отвори широко вратата, дотича пак до него. Големия Джо залитна под ударите. Дървото го удряше по гърба, раменете и главата. Той изтича през вратата, като пазеше главата си с ръце.
— Недей ма! — молеше се той. — Недей ме удря ма! Какво ти е станало?
Като гневен стършел побеснялата жена го следваше чак до градинската врата и оттам по калната улица. Яростта й беше ужасна. Тя го подгони по улицата и все още го биеше. — Ей! — викна той. — Стига вече!
Той я сграбчи, а тя се бореше да освободи ръцете си, за да продължи да го бие.
— Ах ти, голямо, мръсно шкембе! — викаше тя. — Ти, вол с вол!
Ако я пуснеше, тя щеше още да го удря, затова той я притисна здраво. И както стоеше така, любовта осени Големия Джо Портаджи. Тя запя в главата му, зарева през тялото му като пролетен поток, разтърси го, както тропическа буря разтърсва палмовите горички, за миг той я хвана още по-здраво и изчака, докато гневът й притихна.
През нощта в Монтерей един полицай на мотоциклет винаги обикаля улиците, за да следи добрите работи да не отиват на лошо. Джейк Лейк обикаляше тази нощ и мушамата му блестеше матово като базалт. Той беше нещастен и уморен. По павираните улици все още се търпеше, но част от неговата обиколка минаваше през калните улички на Тортила Флет и там колелата на мотора пръскаха наоколо отвратителна рядка кал. Малкият му фар едва светеше. Моторът кашляше с усилие.
Изведнъж Джейк Лейк извика от учудване и спря машината.
— Какво е това? Това пък какво е, по дяволите! Големия Джо изви врат.
— О, ти ли си, Джейк! Слушай, Джейк, ако и без това ще ни водиш в затвора, не ще ли изчакаш само минутка?
Полицаят обърна мотора.
— Махайте се от улицата! — нареди той. — Някой ще мине и ще ви прегази!
Моторът му изрева в калта и мъждукащата светлина на фара изчезна зад ъгъла. Дъждът кротко ръмеше по дърветата на Тортила Флет.
12
КАК ПРИЯТЕЛИТЕ НА ДАНИ ПОМОГНАХА НА ПИРАТА ДА СПАЗИ СВОЯ ОБЕТ И КАК КУЧЕТАТА НА ПИРАТА ВИДЯХА КАТО НАГРАДА ЗА ЗАСЛУГИТЕ СИ ЕДНА ИСТИНСКА СВЯТА ГЛЕДКА
Всеки следобед Пирата буташе своята празна количка по нанагорнището и я прибираше в двора на Дани. Той я опираше на оградата и я завиваше с чувал, а после заравяше брадвата си в земята, защото, както всеки знае, от пръстта стоманата става още по-твърда. Накрая той влизаше в къщата, бръкваше в чантата, която висеше на канап около врата му, изваждаше всекидневния четвърт долар и го даваше на Дани. Тогава Дани, Пирата и всички други приятели, които се случеха да бъдат в къщи, влизаха тържествено в спалнята, газейки по завивките, които се търкаляха по пода. Докато паисаносите гледаха, Дани бъркаше под възглавницата си, вадеше платнената чанта и пускаше вътре новия четвъртак. Така правеха те от дълго време.
Чантата с парите беше станала символ на тяхното приятелство, център на доверието, около което се въртеше тяхното братство. Те бяха горди с парите, горди, че никога не посягаха на тях. Около пазенето на парите беше израсло зданието на тяхното самоуважение и до голяма степен на тяхното самодоволство. Хубаво нещо е хората да ти имат доверие. В мислите на приятелите тези пари отдавна бяха престанали да бъдат парични знаци. Вярно е, че те известно време мечтаеха колко галона вино биха могли да се купят с тях, но след това вече не си ги представяха като сбор от платежни средства. Съкровището беше предназначено за златен свещник и този бъдещ златен свещник бе собственост на свети Франциск Асизки. Много по-лошо-е да мамиш светец, отколкото да си позволяваш волности със закона.