Пирата бе разочарован.
— Те ще искат да дойдат с мене — извика той. — Как да ги оставя? Къде да ги оставя? Пабло беше възмутен.
— Досега в цялата работа ти се държа достойно, малки Пирате! Сега накрая ли искаш да извършиш кощунство?
— Не — тихо каза Пирата.
— Тогава ще оставиш кучетата тук, а ние ще се погрижим за тях. Ще бъде истинско кощунство да ги вкараш в черква.
Любопитно беше колко много пиха те тази вечер, а останаха трезви. Цели три часа минаха, преди да изпеят първата мръсна песен. И беше съвсем късно, когато мислите им се насочиха към леки жени. А когато настроението им стигна стадия на побоищата, те вече бяха премного сънливи, за да се сбият. Тази нощ беше велик момент в техния живот.
В неделя сутрин приготовленията бяха бесни. Изкъпаха Пирата и прегледаха ушите и ноздрите му. Завит в одеяло, Големия Джо видя как Пирата обу сините му сукнени панталони. Пайлън донесе шапката на баща си. Убедиха Пирата да не носи колана с брилянтите отгоре върху сакото, а под него, и му показаха как да оставя сакото си незакопчано, та от време на време брилянтите да проблясват. Най-тежък беше въпросът с обувките. Само Големия Джо имаше обувки, които да стават на Пирата, а неговите бяха по-лоши-дори и от тези на Пирата. Мъчнотията се състоеше в дупките, които Пирата бе отворил, за да не го болят мазолите, и през които стърчаха пръстите на краката. Накрая Пайлън разреши въпроса с помощта на малко сажди от печката. Добре намазани върху кожата, саждите почти не даваха възможност да се забележат дупките за мазолите.
Най-после той беше готов. Шапката на Пайлън, хъшлашки килната на темето му, ризата на Дани, панталоните на Големия Джо, голямата кърпа около врата и от време на време блясъкът на колана с брилянтите. Той направи няколко крачки пред приятелите, за да го видят. Те критически го оглеждаха.
— Дигай си повече краката, Пирате!
— Не си влачи петите!
— Стига си пипал кърпата!
— Като те гледат хората, ще разберат, че не си свикнал да носиш хубави дрехи.
Накрая Пирата се обърна към приятелите си.
— Само да можеше кучетата да дойдат с мене! — помоли се той. — Аз ще им кажа да не влизат в черквата!
Но паисаносите бяха твърди.
— Не — каза Дани. — Те могат някак си да се вмъкнат. Ние ще ги държим тук, докато те няма.
— На тях това няма да им хареса — безпомощно каза Пирата. — На тях ще им е тъжно самички. Той се обърна към кучетата в ъгъла.
— Вие трябва да стоите тук — каза той. — За вас не е добре да идвате в черква. Стойте тук с моите приятели, докато се върна.
И тогава той се изниза през вратата и я тръшна зад себе си. В същия миг диви звуци на лай и ръмжене разтърсиха къщата. Само пълната вяра, че приятелите му имат право, предпази Пирата да не омекне.
Докато вървеше по улицата без кучетата, той се чувствуваше гол и беззащитен. Сякаш всичките му сетива го бяха напуснали. Струваше му се, че е сам. Всеки можеше да го нападне. Но той смело крачеше напред, мина града и стигна чак до черквата „Сан Карлос“.
Службата не беше почнала и големите врати бяха отворени. Той топна пръсти в светената вода от мраморния купел, прекръсти се, коленичи пред светата Дева, влезе в черквата, поклони се пред олтара и седна. Дългата черква беше твърде тъмна, но по високия олтар горяха свещи. Пред страничните икони пък светеха други свещи, запалени по обет. Стара, сладникава миризма изпълваше черквата.
Известно време Пирата гледаше към олтара, но за един беден човек олтарът бе твърде далечен, твърде свят, за да можеш да си мислиш за него дълго, твърде недостъпен. Очите му потърсиха нещо по-топло, нещо, което да не го плаши. И там, пред иконата на свети Франциск, той видя красив златен свещник, на който гореше висока свещ.
Пирата въздъхна от вълнение. И макар че хората влязоха, а големите врати се затвориха зад тях, макар че службата почна и я слушаше, той не можеше да откъсне погледа си от светеца и свещника. Свещникът беше толкова красив! Нямаше сили да повярва, че той, Пирата, го е дал. Потърси лицето на светеца, да види дали свети Франциск харесва свещника, и беше уверен, че иконата от време на време леко се усмихва с бликащата усмивка на човек, който си мисли за хубави неща.
Най-после започна и проповедта.
— Ние имаме нов хубав дар за църквата — каза-отец Рамон. — Един от синовете на нашето паство е подарил златен свещник за прослава на свети Франциск.
Тогава той разказа историята за кучето, нарочно я разказа без украси. Неговите очи подириха лицата на богомолците и той видя по тях скрити усмивки.