— Куентин Роу.
— А Нейтън Гембъл?
— В началото, струва ми се, той дори не знаеше за тях. Сега вече знае.
— Откъде си сигурна?
— Джейсън получи писмо по електронната поща от Гембъл, в което му благодареше за добре свършената работа.
— Така ли? Струва ми се странно за Нейтън Гембъл.
— Да, и аз се изненадах. Но е факт.
— А помниш ли с каква дата беше това писмо?
— Да, помня. Не бих могла да забравя такова нещо.
— Защо?
Кей Винсент въздъхна дълбоко.
— Беше в деня на самолетната катастрофа.
— Сигурна ли си? — Сидни се сепна.
— Разбира се, Сид.
— Но този ден Нейтън Гембъл беше в Ню Йорк. Аз също бях там.
— О, няма значение. Секретарката му се грижи за кореспонденцията, независимо дали той е там, или не.
Сидни реши, че има нещо странно в цялата работа.
— Кей, има ли нещо ново около сделката със „Сайбърком“? Проблемът с финансовите данни още ли задържа нещата?
— Какъв проблем с финансовите данни?
— Нейтън Гембъл не искаше да ги предостави на „Сайбърком“.
— Не знам да е имало такова нещо. Знам, че финансовите данни вече са предоставени на „Сайбърком“.
— Какво?! — Сидни едва не изкрещя. — Преди това прегледаха ли ги адвокатите от „Тайлър, Стоун“?
— Нямам представа.
— Кога са ги дали?
— В същия ден, когато Джейсън получи писмото.
Сидни почувства, че й се вие свят.
— Денят, когато се разби самолетът? Сигурна ли си?
— Имам приятел в куриерската ни служба. Той е пренасял документите до ксерокса, за да ги копират, а после ги е отнесъл в „Сайбърком“. Защо? Това важно ли е?
— Все още не съм сигурна — отговори Сидни след малко.
— Искаш ли да знаеш нещо друго?
— Не, Кей, това е предостатъчно материал за размисъл.
Сидни й благодари, затвори и се отправи към такситата.
Кенет Скейлс погледна бележката и присви очи. Информацията, записана на диска, беше шифрована. Трябваше да се намери паролата. Погледна жената, която — вече бяха сигурни — беше получила безценното съобщение. Джейсън не би изпратил дискетата на жена си, без да изпрати паролата. Вероятно тъкмо това бе направил в халето. Бе изпратил паролата. Сидни чакаше на опашката за таксита пред гарата. Лично той би й видял сметката още в колата. Не обичаше да оставя живи свидетели и никога не го правеше. Но заповедите си бяха заповеди. Бяха я държали под око, докато разбраха къде е паролата. Сега имаше инструкции да действа.
Когато таксито спря пред Сидни, тя видя отражението в стъклото. Мъжът я погледна само за миг, но при изопнатите й нерви това беше достатъчно. Обърна се рязко и видя очите му. Сатанински. Като онези от лимузината. Скочи в колата и тя потегли. Скейлс избута няколкото души на опашката преди него, събори служителя, който следеше за реда, и се хвърли в следващата кола.
Сидни се обърна назад. Беше тъмно и валеше, така че не се виждаше ясно, но толкова рано сутринта движението не беше натоварено и бързо приближаващите фарове можеха да означават само едно.
— Сигурно ще ви прозвучи странно — каза тя на шофьора, — но ме следят.
Даде му друг адрес. Шофьорът сви веднага вляво, мина по пряката и се върна на Пето Авеню. Спря пред един небостъргач. Сидни изскочи от колата и в движение извади от чантата си електронната карта. Мушна я в процепа, отвори вратата и я затръшна зад гърба си.
Портиерът, седнал зад гранитната преграда, вдигна сънливо глава. Сидни му показа служебната си карта от „Тайлър, Стоун“. Той кимна и отново се отпусна на стола си. Тя натисна копчето на асансьора — толкова рано работеше само един. Второто такси спря пред сградата, мъжът слезе, изтича до стъклената врата и почука. Сънливият портиер се надигна от стола си и тръгна нататък.
— Мисля, че този човек ме следи — извика му Сидни. — Моля ви, внимавайте.
Портиерът я изгледа и продължи към вратата с ръка върху кобура. Преди да се качи в асансьора, Сидни видя как той се оглежда нагоре-надолу по улицата. Въздъхна облекчено и натисна бутона за двайсет и третия етаж. След малко стигна до офисите на „Тайлър, Стоун“, запали лампата и влезе в първия кабинет. Извади бележника си, видя номера на Рут Чайлдс, седемдесетгодишната съседка и приятелка на родителите й, и го набра. Рут се обади след първото позвъняване. Гласът й звучеше бодро, така че явно не я бе събудила. След като изрази съболезнованията си за загубата й, Рут й каза, че родителите й и малката Ейми са заминали предишната сутрин около десет часа. Знаела, че отиват в Бел Харбър, но само толкова.
— Видях баща ти да взема ловната си пушка, Сидни — каза Рут шеговито.
— Питам се защо ли — отвърна Сидни и щеше да затвори, но следващите думи на Рут я накараха да изтръпне.