— Малко се разтревожих вечерта, преди да заминат, защото наоколо обикаляше една кола. Цяла нощ. Не спя много добре, а при нас е тихо, знаеш. Вчера сутринта още беше тук.
— Видя ли някого в колата? — попита Сидни с тревога.
— Не, вече не виждам като едно време.
— Колата там ли е още?
— О, не. Махна се, когато тръгнаха вашите. И слава богу. Аз все пак държа зад вратата бейзболна бухалка. Ако някой се опита да влезе у дома, ще съжалява горчиво.
Сидни я посъветва да внимава и ако види колата пак, да се обади веднага в полицията, после затвори. Беше сигурна, че няма да я види. Колата отдавна не беше във Вирджиния, а някъде по пътя към Бел Харбър, Мейн. Тя също щеше да замине за там.
Затвори и се обърна, за да излезе, но в този момент чу звънеца на асансьора. Без да разсъждава кой може да идва на работа толкова рано, Сидни извади пистолета, излезе от кабинета и бързо се отдалечи от асансьора. Предимството й беше, че познаваше разположението на стаите.
Забързаните стъпки зад гърба й потвърдиха подозренията й. Хукна с всички сили. Мъжът тръгна по коридора, в който беше тя. Приближаваше. Тя чуваше дишането му. Бягаше по-бързо от времето, когато играеше баскетбол в колежа, но явно не достатъчно. Трябваше да измисли нещо друго. Сви зад първия ъгъл, коленичи и насочи оръжието за стрелба. Мъжът се появи и замръзна на около два метра от нея. Сидни видя кървавия нож в ръката му. Тялото му беше напрегнато, сякаш се готвеше за скок. За да го спре, Сидни изпрати куршум на сантиметри от слепоочието му.
— Следващият ще ти пръсне мозъка. — Изправи се, без да го изпуска от очи, и му направи знак да пусне ножа. Той се подчини. — Натам — каза тя и посочи с пистолета зад гърба му. Той заотстъпва.
Стигнаха до метална врата.
— Отвори я — нареди Сидни.
Онзи я пронизваше с поглед. Тя се чувстваше като малко дете, което размахва тънка пръчка пред бясно куче. Отвори вратата и погледна в стаята. Лампата се запали автоматично. Вътре имаше копирни машини, купчини хартия и други канцеларски материали. Сидни го накара да отиде в дъното на стаята, където имаше друга врата — склад за консумативи.
— Ако отвориш вратата, ще умреш — каза тя и вдигна слушалката на телефона. Веднага щом мъжът затвори вратата, Сидни излезе тихо в коридора и хукна към асансьора. Натисна бутона и вратата се отвори веднага — никой не го бе извикал. Влезе и натисна бутона за първия етаж. Щом стигна долу, натисна всички бутони до двайсет и третия етаж и се усмихна. Усмивката й обаче се превърна в ужасена гримаса, в момента който видя трупа на портиера. Стисна зъби, за да не изпищи, и изхвръкна на улицата.
Телефонът иззвъня точно в седем и петнайсет сутринта, малко след като Лий Сойър бе затворил очи. Взе слушалката.
— Лий?
Мозъкът му веднага превключи на бързи обороти. Седна на леглото.
— Сидни?
— Нямам много време.
— Къде си?
— Слушай ме!
Обаждаше се от автомат на гара Пен. Сойър премести слушалката в другата си ръка и махна завивките.
— Добре, слушам те.
— Един човек току-що се опита да ме убие.
— Кой? Къде? — Сойър грабна панталоните си от долния край на леглото и започна да ги обува.
— Не знам кой е.
— Ти добре ли си?
Сидни огледа тълпата наоколо. Проблемът бе, че сега всички можеха да са врагове.
— Да, добре съм.
Сойър въздъхна.
— Чудесно, кажи ми какво стана.
— След катастрофата Джейсън е изпратил съобщение по електронната поща до дома. В него има парола.
— Какво? — Сойър се ядоса и лицето му почервеня. — За бога, каква електронна поща!?
Продължи да се облича.
— Нямам време да ти обяснявам как стана всичко, важното е, че съобщението е при мен.
Сойър положи големи усилия да се овладее.
— Добре, тогава ми кажи какво пише.
Сидни извади листа, на който бе разпечатала съобщението, от джоба си и попита:
— Имаш ли с какво да пишеш?
— Чакай.
Сойър отиде до кухнята, за да вземе лист и химикалка.
— Слушам. Чети дума по дума.
Сидни му прочете всичко, като отбеляза, че няма интервали между думите. Сойър прочете каквото беше записал, за да провери дали е точно.
— Имаш ли представа какво означава това, Сидни?
— Нямах много време за размишления. Джейсън ми подсказва, че всичко е объркано, и му вярвам. Всичко е наопаки.
— А тази дискета? Знаеш ли какво има на нея? Получи ли я по пощата?
Сидни се поколеба и отговори:
— Още не.
— Паролата за нея ли е? Шифрована ли е информацията?
— Не знаех, че разбираш толкова.
— Обичам да изненадвам хората. Кога очакваш да я получиш?