— И още нещо — каза Сойър.
— Разбира се — кимна Ройс.
— Искам копие от записа.
Сойър се качи във фоайето с асансьора, отиде до колата си и позвъни да изпратят екипа на ФБР. Измъчваше го един-единствен въпрос: къде, по дяволите, е Сидни Арчър?
50.
Сидни, която обикновено не употребяваше много грим, сега положи сериозно старание в тази посока. Беше в дамската тоалетна на гарата, защото бе преценила, че мъжът, който я преследваше, не би допуснал, че ще се върне отново там. Нахлупи на главата си широкополата кожена каубойска шапка и спусна периферията ниско над очите си. Излезе от тоалетната гримирана почти като проститутка, а с новите дрехи, които си бе купила — впити избелели джинси, бежови каубойски ботуши, груба бяла памучна блуза и дебело яке, — изобщо нямаше вид на консервативен вашингтонски адвокат, когото полицията скоро щеше да започне да издирва по обвинение в убийство. Окървавените си дрехи бе прибрала в голям плик, който щеше да изхвърли в първата кофа за боклук. Пистолетът беше скрит във вътрешния джоб на якето — законите за носене на оръжие в Ню Йорк бяха едни от най-строгите в цялата страна.
Качи се на влака и след половин час стигна до Стамфорд, Кънектикът — едно от предградията, което удовлетворяваше нуждата на нюйоркчани да живеят извън града. След още двайсет минути с такси стигна до хубавата бяла къща на брат си, скътана в скъп квартал със също толкова скъпи жилища. До гаража имаше голяма зелена хранилка за птици. Сидни се огледа, бръкна в хранилката, напипа връзката ключове, после отвори задната врата и влезе. Брат й и семейството му бяха във Франция. Кени беше много умен, имаше собствено преуспяващо издателство, но беше и много разсеян — държеше резервните ключове в хранилката, защото неведнъж се бе заключвал отвън.
Къщата беше стара, солидна и прекрасно обзаведена. Но Сидни нямаше време да се наслаждава на интериора. Влезе в малкия кабинет. До стената беше опрян висок дъбов шкаф. Отвори го и разгледа съдържанието му — внушителна колекция от ловни пушки и пистолети. Избра „Уинчестър 1300, Дифендър“. Беше лека пушка, патроните бяха тип „Магнум“ и най-важното — в пълнителя се побираха осем. Извади една от чантичките, в които брат й носеше амуниции, и сложи вътре три кутии патрони. След това видя един „Смит и Уесън“, девет милиметров, точно като нейния, и също го прибра в чантата. Затвори шкафа, взе един бинокъл от библиотеката и излезе.
Качи се на горния етаж, разгледа гардероба на снаха си и след малко си намери топли дрехи и обувки. Хрумна й нещо и включи малкия телевизор. Намери канал, по който излъчваха само новини, и макар и да го бе очаквала, сърцето й се сви, когато на екрана видя собствената си физиономия. Съобщението беше кратко, но жестоко — обявяваха я за несъмнен убиец. Последва нов удар — показаха снимка на Джейсън. Изглеждаше уморен. Явно медиите намираха версията за престъпен заговор между съпрузи за интригуваща. На снимката и тя изглеждаше уморена. Имаха вид на… виновни. Макар че не бяха. В момента цялата страна ги смяташе за злодеи, за съвременните Бони и Клайд.
Стана и изведнъж й хрумна да вземе душ. Репортажът по телевизията й припомни, че все още имаше по себе си остатъци от няколкото кошмарни мига в лимузината. Заключи вратата на банята и влезе под душа. Пистолетът остави съвсем близо. Видя изтощеното си лице в огледалото и потрепери при вида му. Чувстваше се стара и уморена. Усещаше тежестта на тялото си. Стисна зъби — сега не можеше да си позволи никакво отпускане. Трябваше да се бори. Имаше Ейми и нямаше да позволи на никого да й я отнеме.
Изсуши се, облече се топло и от една кука в килера откачи мощно електрическо фенерче. Мина й през ум, че полицията ще разпита всичките й близки и приятели. Отиде в гаража, където беше ландроувърът на брат й, намери ключовете, оставени върху гумата под левия калник, и деактивира алармата. Писукането я стресна. Остави пушката на пода пред задната седалка и я скри под едно одеяло. Двата пистолета прибра в чантата и я мушна под предната седалка. Щеше да ги зареди, когато стигнеше целта си, и да ги държи заредени, докато не свършеше този кошмар.
Мощният осемцилиндров двигател изръмжа, Сидни натисна копчето за отваряне на вратата и извади джипа от гаража. Огледа се, но не видя жива душа и след двайсет минути излезе на магистралата. Движението беше натоварено и мина доста време, преди да излезе от Кънектикът. Стигна до Бостън към един през нощта. В роувъра имаше клетъчен телефон, но след поучителния разговор с Джеф Фишер нямаше никакво желание да го използва. А и на кого би могла да се обади?