— А описа ли хората, които са го следили? — попита Сойър.
Сержантът го изгледа, сякаш искаше да провери дали и той не е пил.
— Никой не го е следил.
— Сигурно ли е?
Сержантът погледна отегчено към тавана и се усмихна.
— Добре, установили сте, че не е бил пиян, а въпреки това сте го държали в ареста цяла нощ. Защо?
— Защото при някои от тези типове апаратът не показва нищо, дори да са къркани до козирката. Фишер е шофирал като бесен и се е държал като пиян. Преценихме, че е най-добре да го оставим при нас, за да изтрезнее, ако е пиян.
— И той не възрази?
— Не. Каза, че за първи път щял да нощува в арест, което било забавно. — Сержантът поклати плешивата си глава. — Ама че забавление!
— Не знаете ли къде е сега?
— Дори не можахме да го открием, за да му съобщим за обира. Както ви казах, плати си гаранцията, подписа се за датата на делото и изчезна. Ще стане наша грижа само ако не се яви пред съдията.
— Нещо друго случи ли се онази вечер? — попита Сойър разочаровано.
Сержантът забарабани с пръсти по бюрото. Сойър кимна на Джаксън и двамата си тръгнаха. Сержантът ги спря по средата на помещението.
— Онзи тип ми даде да пусна в пощата един плик. Вярно е, че нося униформа, само че приличам ли ви на пощальон?
— Плик ли? — мигом се завъртяха на пети и двамата.
Сержантът кимна.
— Обясних му, че има право на един телефонен разговор, а той каза, че ще се възползва, само че преди това ме молел да пусна плика в пощенската кутия на участъка. — Сержантът се засмя.
Сойър се вторачи в него.
— И ти пусна ли го?
Сержантът престана да се смее и премигна.
— Какво? А, да. Пуснах го. Кутията е ето там.
— Какъв беше пликът?
— Не точно като за писмо, а от онези, дебелите. Кафяв.
— Които отвътре имат найлон на мехурчета ли? — обади се Джаксън.
— Да, от тях.
— Колко голям?
— Не много. Около педя. Препоръчано писмо. С обратна разписка.
Сойър се опря с две ръце на бюрото и се вторачи в сержанта.
— Помниш ли адресите? На подателя или на получателя?
Сержантът пак забарабани с пръсти.
— Не помня подателя. Предположих, че е Фишер. Но беше за… Мейн. Да, за Мейн. Направи ми впечатление, защото миналата година ходихме там с жена ми. Ако имаш възможност, непременно иди. Вземи си и фотоапарата.
— Къде точно в Мейн? — Сойър полагаше неимоверни усилия да запази спокойствие.
Полицаят поклати глава.
— Някакъв Харбър… струва ми се.
Надеждата на Сойър се изпари. В щата Мейн имаше поне половин дузина градове, завършващи на Харбър.
— Хайде, помисли.
Сержантът изведнъж се облещи.
— Да не би в плика да е имало наркотици? Този Фишер наркотрафикант ли е? Имаше нещо странно в цялата работа. Затова ли ФБР се интересува от него?
— Не, не — отвърна Сойър с досада. — Няма нищо такова. Слушай, опитай се поне да си спомниш името на получателя.
Сержантът се замисли, но след малко поклати глава.
— Съжалявам, не мога.
— Не беше ли случайно Арчър? — обади се Джаксън.
— Не. Ако беше Арчър, щях да го запомня, защото един от колегите се казва така.
Джаксън му подаде визитката си.
— Добре. Ако си спомниш още нещо, каквото и да е, обади ми се. Много е важно.
— Разбира се. Веднага, можеш да разчиташ на мен.
Тръгнаха към изхода, сержантът седна пред компютъра. Изведнъж Сойър се извърна и насочи към него показалец, сякаш беше пистолет.
— Патерсън! — Бе си спомнил лепенката на кадилака пред къщата на Сидни.
Сержантът вдигна стреснато поглед.
— Името на получателя не беше ли Патерсън? — попита го Сойър.
Сержантът се усмихна и щракна с пръсти.
— Точно така. Бил Патерсън.
Усмивката му увисна във въздуха, защото двамата агенти се втурнаха презглава към изхода.
56.
Докато караха по заснежения път, Бил Патерсън хвърли поглед към дъщеря си.
— Значи онзи човек от твоята фирма е трябвало да ти изпрати пакет тук? Дискета от Джейсън? — Сидни кимна. — Но не знаеш какво има на нея, така ли?
— Файловете са шифровани, татко. Вече имам паролата, но трябва да получа дискетата.
— А тя не е дошла.
Сидни кимна.
— Обадих се във „Федерал Експрес“. Такава пратка не е регистрирана при тях. После се обадих в дома му, само че там имаше полицаи. Боже мой! — Сидни си представи какво може да е станало с Джеф и потрепери. — Ако е пострадал…
— А прослуша ли съобщенията на телефонния си секретар у дома? — попита баща й. — Може да се е обаждал.
Челюстта на Сидни увисна.
— Господи! Защо не се сетих по-рано!?
— Защото от два дни се криеш и се бориш за живота си, ето защо.
Сидни отби в една бензиностанция и спря пред телефонната кабина. Снеговалежът беше толкова силен, че не забеляза белия микробус, който отмина нататък по шосето, сви в един разклон, обърна и зачака кадилака.