Сидни мушна електронната си карта и набра домашния си номер. Стори й се, че мина цяла вечност, преди машината да заработи. Имаше много обаждания — роднини, приятели, братята й. Всички задаваха въпроси, съчувстваха й, възмущаваха се. Изчака всичките, докато накрая не чу познатия глас.
„Здравей, Сидни, обажда се чичо ти Джордж. Тази седмица с Марта заминаваме за Канада. Прекарваме си добре, въпреки че е много студено. Изпратих коледни подаръци за теб и Ейми с обикновена поща, защото проклетото бюро на «Федерал Експрес» беше затворено и не искахме да чакаме. Ще го получиш скоро. Препоръчано е, така че ще трябва да се подпишеш на разписката. Обичаме те и чакаме с нетърпение да се видим. Целуни Ейми.“
Сидни остави слушалката. Тя нямаше такъв чичо, но всичко й беше ясно. Притича до колата и се качи.
Баща й я погледна нетърпеливо.
— Е?
Сидни кимна и подкара с пълна газ, така че залепи баща си за седалката.
— Къде се разбърза толкова, по дяволите! — учуди се той.
— Към пощата.
Пощата се намираше в центъра на Бел Харбър. Сидни спря край бордюра, а баща й слезе и изтича вътре. След две минути се върна с празни ръце.
— Пощата за деня още не е пристигнала.
— Сигурен ли си? — попита Сидни.
Той кимна.
— Джером е началник на пощата от незапомнени времена. Каза да проверим към шест. Ще ни изчака и няма да затвори. Може и да не пристигне днес, щом е изпратена само преди два дни.
Сидни удари кормилото с юмрук и се отпусна уморено. Баща й сложи ръка на рамото й.
— Сидни, не се тревожи, ще пристигне. Само се надявам това, което е на нея, да сложи край на кошмара.
Сидни вдигна очи.
— Трябва, татко. Просто трябва.
Ами ако не сложеше край на кошмара? Не, не беше в състояние да мисли за това. Отмахна един кичур коса от лицето си, включи на скорост и потегли.
Белият микробус изчака две минути и също потегли.
— По дяволите, просто не мога да повярвам! — изрева Сойър.
Джаксън го изгледа объркано.
— Какво да ти кажа, Лий? Има снежна буря. Всички летища са затворени, включително и Дълес. В цялата страна няма полети, защото цялото Източно крайбрежие е заприличало на Сибир. Освен това Бюрото няма да ни отпусне самолет в такова време.
— Рей, трябва да стигнем до Бел Харбър. Вече трябваше да сме там. Влакът?
— Все още разчистват релсите. Освен това влакът не стига чак дотам, проверих. Последната отсечка се изминава с автобус, а не знаем дали пътят ще е разчистен. Магистралата не стига до града. Ще са ни нужни най-малко петнайсет часа.
Сойър не можеше да се побере в кожата си.
— Всички те могат да умрат след час!
— Излишно е да ми го казваш. Ако можех да разперя ръце и да полетя, щях да го направя, обаче не мога, по дяволите! — отвърна Джаксън троснато.
Сойър се поуспокои.
— Добре, Рей, извинявай. — Седна. — Успя ли да се свържеш с местните?
— Обаждах се. Най-близкият клон на ФБР е в Бостън, на повече от пет часа път. А при такова време… Кой знае? В Портланд и Огъста имаме наши хора. Оставих съобщения да се обадят, но още не са. Бихме могли да се обърнем към щатската полиция, но мисля, че те ще са прекалено заети с пътни катастрофи.
— По дяволите! — Сойър отчаяно поклати глава и забарабани с пръсти по масата. — Можем да стигнем само със самолет. Все някой ще се съгласи да лети в това време.
Рей се намръщи.
— Може би някой военен пилот. Познаваш ли такъв?
Сойър скочи.
— И още как!
Черният микробус спря пред хангара на малкото летище в окръг Манандас. Снеговалежът беше толкова обилен, че не се виждаше на повече от метър. От микробуса изскочиха шестима облечени в черно командоси от корпуса за спасяване на заложници, въоръжени с бойни карабини, и бързо се отправиха към самолета, турбовитлов СААБ, който ги очакваше на пистата със запалени двигатели. Сойър седна до пилота, а Джаксън и останалите насядаха отзад.
— Знаех си, че ще те видя пак, преди това да приключи, Лий — изкрещя Джордж Каплан, за да надвика рева на моторите, и се усмихна.
— Не забравям приятелите си, Джордж. А и наистина не познавам друг толкова побъркан, че да лети в такова време.
Сойър погледна през стъклото и видя бяла пелена. Самолетът започна да рулира. Един снегорин току-що бе разчистил асфалта, но снегът го затрупваше отново. Не се виждаха никакви други самолети, защото летището официално беше затворено. Всички разумни хора се съобразяваха с това решение.
Рей Джаксън погледна през прозореца и стисна нервно подлакътниците на седалката.