— Да. Каза, че щял да боядиса кухнята и да оправи гаража. Говореше за това от седмица.
— Не е ли споменавал пред теб за пътуването до Лос Анджелис?
— Не. Ужасих се, когато разбрах, че е бил в онзи самолет.
— Идвал ли е някой при теб, за да говорите за Джейсън?
— Много хора. Всички са потресени.
— А Куентин Роу?
— Да, няколко пъти. — Кей замълча за миг и попита: — Сид, защо са тези въпроси?
— Кей, това трябва да си остане между нас. Мислех, че Джейсън заминава за Лос Анджелис, за да си уреди нова работа в друга фирма. Това ми каза самият той. Неотдавна открих, че не е било истина.
Докато Кей асимилираше чутото, Сидни се осмели да зададе още един въпрос:
— Идва ли ти наум нещо, което би могло да го накара да ме излъже? Държал ли се е особено на работното си място?
Последва дълга пауза.
— Кей? — Сидни се раздвижи на стъпалата. Започваше да схваща. Изправи се рязко.
— Сид, наистина при нас е строго забранено да обсъждаме компанията. Не искам да имам неприятности.
— Знам, Кей. Аз съм един от адвокатите на „Трайтън“, забрави ли?
— Да, но е малко по-различно. — Гласът на секретарката изведнъж се загуби. Сидни се зачуди дали не е затворила, но след това чу Кей отново. — Можеш ли да ми се обадиш по-късно довечера? Не искам да говоря за това в работно време. Ще съм си у дома към осем. Все още ли пазиш телефонния ми номер?
— Разбира се, Кей. Благодаря ти.
Кей Винсънт затвори, без да каже нищо повече.
Джейсън рядко говореше със Сидни за работата си в „Трайтън“, макар като адвокат от „Тайлър, Стоун“ тя да бе в течение на много неща. Мъжът й гледаше на етичната страна на задълженията си много сериозно. Винаги се стараеше да не поставя жена си в неловко положение. Поне досега. Сидни бавно се върна в подземния паркинг.
Плати на пазача и тръгна към колата си. Изведнъж се обърна, но мъжът вече беше изчезнал зад ъгъла. Сидни се върна бързо на улицата и се озърна. Нямаше жива душа. Но имаше множество магазини. Човек би могъл да се скрие в някой от тях само за секунда. Беше го забелязала най-напред, когато седеше на стъпалата пред ротондата. Гледаше я, скрит зад едно дърво. Беше висок поне един и осемдесет, облечен с тъмен шлифер. Лицето му беше полускрито зад тъмни очила, яката му бе вдигната и още повече скриваше чертите му. На главата си носеше кафява шапка, но въпреки това Сид бе успяла да види, че косата му е светла — руса, червеникаворуса може би. За момент се зачуди дали и параноята не се прибавя към списъка от проблеми, но нямаше време да разсъждава повече. Трябваше да се прибере у дома. Утре трябваше да вземе дъщеря си. Спомни си, че майка й бе споменала възпоменателна служба за Джейсън. Трябваше да я уреди. Мисълта за службата я накара да си спомни кошмарния факт, че Джейсън наистина е мъртъв. Независимо как и защо я бе излъгал, него го нямаше. Сидни подкара към дома.
18.
Под облачната покривка, която бързо превземаше яркосиньото небе, духаше леден вятър. Цяла армия служители обикаляше около мястото на катастрофата, почервеняло от флагчетата, с които отбелязваха местоположението на останките. До кратера беше спрян кран, чиято кофа беше достатъчно голяма, за да побере двама души. Друг подобен кран бе спуснал стрелата си над кратера и въжетата му се губеха в дълбочината на плиткия ад. Наоколо имаше камиони с лебедки и машини, които чакаха реда си. Най-важното, черните кутии, все още не бяха открити.
Извън оградената с жълта лента площ бяха опънати няколко големи палатки. В тях складираха отломките, които щяха да бъдат проучени на място. Джордж Каплан беше в едната от палатките и наливаше кафе от термос в две пластмасови чаши. За щастие снегът бе спрял, но продължаваше да е студено, а прогнозата обещаваше още валежи. Това не беше добре. Снегът можеше да обърка нещата още повече. Каплан подаде едната чаша на Лий Сойър и се огледа. Сойър проследи погледа му.
— Това с резервоара беше добра идея, Джордж — каза той. — Макар и да не беше останало кой знае какво, в лабораторията успяха да установят, че е било използвано старо и надеждно средство — солна киселина. Пробите показват, че би могла да разяде алуминиева сплав с такава дебелина за около два до четири часа и дори по-бързо, ако киселината е била подгрята. Не може да е станало случайно.
Каплан изсумтя.
— Разбира се. Няма как някой механик да се е разхождал по пистата с бутилка киселина и да е залял резервоара, без да иска.
— Нито за миг не съм смятал, че е станало случайно, Джордж.