Каплан разпери ръце.
— Солната киселина може да се пренесе в пластмасов съд, дори в бутилка с пробита капачка, за да се напръска точно където трябва. Детекторите за метал не могат да я хванат. Добър избор. — Лицето на Каплан се изкриви болезнено.
Огледа се още веднъж и отбеляза:
— Добре, че установихме поне приблизително кога е станало. Така кръгът на хората, които са имали достъп до машината и които трябва да проверим, се стеснява.
Сойър кимна.
— В момента ги проверяваме — каза той и отпи от кафето.
— Наистина ли мислиш, че някой е взривил цял самолет, за да премахне един-единствен човек?
— Възможно е.
— Всемогъщи боже, дано не прозвучи грубо, но не виждам защо, ако искаш да очистиш някой, не го причакаш на улицата и не му пръснеш черепа с куршум. Защо е било нужно това? — Каплан седна на един сгъваем стол, затвори очи и разтри слепоочията си.
Сойър седна до него.
— Още не сме съвсем сигурни, но Либерман е бил единственият на борда, който заслужава подобно внимание.
— Толкова проблеми, за да премахнат шефа на Федералния резерв?
Сойър се загърна в палтото си, защото палатката не спираше ледения вятър.
— Когато съобщиха за смъртта на Либерман, финансовите пазари преживяха сериозно сътресение. Индексът Дау Джоунс падна с близо хиляда и двеста пункта или около двайсет и пет процента от целия си размер. Само за два дни. В сравнение с това крахът от двайсет и девета година прилича на хлъцване. Борсите в чужбина също реагират. — Сойър се втренчи в Каплан. — Само почакай, докато разберат, че е възможно Либерман да е бил премахнат нарочно. Никой не може да каже със сигурност какво ще стане тогава.
Очите на Каплан се разшириха.
— Боже! И всичко само заради този тип?
— Както казах, някой е убил Супермен.
— Значи потенциалните заподозрени са ужасно много. Чужди правителства, международни терористи и всякакви други боклуци, нали?
Сойър сви рамене.
— Да кажем, че не става дума за обикновен уличен престъпник.
Двамата замълчаха и се вгледаха в останките от самолета. След малко кранът издигна кофата и над ямата се появиха двама мъже. Кранът спусна кофата, двамата скочиха на земята и хукнаха към тях.
Първи дотича един рус младеж, чийто перчем скриваше момчешките му черти. В ръката си стискаше найлонов плик. Вътре имаше малък правоъгълен метален предмет, силно обгорял. Вторият мъж дотича почти веднага след него. Беше по-възрастен и пухтенето му показваше колко рядко се напряга физически.
— Направо не повярвах на очите си! — почти извика младият. — Дясното крило беше отгоре, почти здраво. Предполагам, че лявата страна е понесла основния удар с пълния резервоар. Носът се е ударил в земята и е направил дупка, малко по-широка от диаметъра му. Крилете са се ударили в ръбовете й и са се сгънали назад, върху фюзелажа. Цяло чудо, ако питате мен.
Каплан взе плика и се приближи до масата.
— Къде го намери?
— Беше закрепено към вътрешността на крилото, точно до гърловината за зареждане с гориво. Не знам какво е, но със сигурност не е част от самолета.
— Значи е било малко вляво от мястото, на което се е откъснало крилото.
— Точно така, шефе. Ако се беше откъснало десетина сантиметра по-навътре, и то щеше да отлети с него.
— Изглежда — обади се по-възрастният, — фюзелажът е защитил дясното крило от началната експлозия след удара в земята, пръстта е загасила огъня почти веднага. — Направи кратка пауза и добави тържествено: — Предната част на кабината обаче е отишла. Все едно, че не я е имало.
Каплан подаде плика на Сойър.
— Знаеш ли какво е това?
Сойър направи мрачна гримаса.
— Да, знам.
19.
Сидни Арчър отиде в офиса си и седна зад бюрото, като преди това затвори и заключи вратата. Минаваше осем вечерта, но въпреки това отнякъде се чуваше жуженето на факс. Вдигна телефонната слушалка и набра номера на Кей Винсънт.
Отговори мъжки глас.
— Кей Винсънт, ако обичате. Обажда се Сидни Арчър.
— Един момент.
Докато чакаше, Сидни огледа кабинета си. Мястото, което винаги я бе успокоявало, сега изглеждаше странно не на фокус. Дипломите на стената бяха нейните, но й се струваше, че не може да си спомни кога и къде ги е заслужила. Каква ли изненада я очакваше на другия край на телефонната линия?
— Сидни?
— Здравей, Кей.
Гласът звучеше засрамено.
— Толкова зле се чувствам… тази сутрин дори не те попитах за Ейми. Как е тя?
— Сега е при майка ми и баща ми. — Сидни преглътна мъчително и добави: — Не знае, разбира се.
— Съжалявам, че се държах така днес, но знаеш какви са… Ако решат, че водиш лични разговори по техните телефони в работно време, позеленяват от яд.