— Уговорих една от жените да остава след работно време, но това не е проблем. Все пак няма да отсъстваш повече от три дни, нали?
— Най-много три, Сид. Обещавам. — Той разтри темето си енергично. — Не би ли могла да не пътуваш до Ню Йорк точно сега?
Сидни поклати глава.
— Адвокатите не могат да отказват служебни командировки. Не влиза в правилата.
— За бога, Сид, за три дни ти правиш повече, отколкото голяма част от тях правят за пет.
— Скъпи, не е нужно да ти го казвам, но в нашата професия въпросът е какво направи за мен днес и още по-важно, какво ще направиш за мен утре и вдругиден.
Джейсън се надигна.
— И в „Трайтън“ е същото. Като фирма, която се занимава с авангардни технологии, очакванията им се простират чак до следващото хилядолетие. Един ден и на нашата улица ще огрее слънце, Сид. Може би още днес. — Джейсън я погледна.
Тя поклати глава.
— Сигурно. Но докато чакаш това да стане, аз ще продължавам да внасям пари, за да изплащаме заема, съгласен ли си?
— Добре. Понякога обаче човек трябва да е оптимист. Да гледа в бъдещето.
— Като стана дума за бъдещето, какво ще кажеш да поработим по въпроса за още едно бебе?
— Аз съм напълно готов. Ако и следващото е като Ейми, ще бъде като песен.
Сидни притисна бедрото си към неговото. Беше доволна, че Джейсън не възразява семейството им да се увеличи. Ако имаше друга жена…
— Не говори за нещата, които не са ти ясни, господин Мъжка половина на това малко уравнение.
Тя го сбута.
— Извини ме, Сид. Беше типично изказване на безмозъчен мъж. Няма да се повтори, обещавам.
Сидни се отпусна назад и се загледа в тавана, като нежно масажираше рамото му. Преди три години не би могло да става и дума да остави професията си. Сега дори намаленото работно време й се струваше прекалено дълго откъсване от живота с Ейми и Джейсън. Копнееше за свободата да бъде с детето си. Все още не можеха да си я позволят само със заплатата на Джейсън въпреки сериозните ограничения, които си бяха наложили. Ако обаче Джейсън се издигнеше в „Трайтън“?
Сидни не желаеше да зависи финансово от никой друг. Погледна Джейсън. Ако трябваше да обвърже с някого икономическото си оцеляване, нима би могло да има по-добър кандидат от мъжа, когото обичаше още от момента, в който го бе зърнала? Продължи да го гледа, а в очите й се появи влага. Тя седна в леглото и се облегна на него.
— Е, докато си в Лос Анджелис, поне ще можеш да видиш някои от старите си приятели. Но не и любовниците, нали? — Разроши косата му. — Освен това не можеш да ме оставиш. Баща ми ще те хване.
Погледът й се плъзна към голия му гръден кош — коремните мускули ясно се виждаха под кожата, никъде нямаше нито грам излишна тлъстина.
— Джейсън, през последните няколко месеца наистина имам чувството, че се пържиш в ада. В офиса по всяко време, бележки посред нощ… Липсваш ми. — Бутна го с хълбока си. — Забрави ли какво удоволствие е да се гушкаме нощем?
В отговор той я целуна по бузата.
— Освен това „Трайтън“ има много служители. Не е нужно да вършиш всичко сам.
Той вдигна поглед към нея и в очите му се появи болезнена умора.
— Така е. Само че…
Сидни въздъхна.
— А след като приключи сделката със „Сайбърком“, вероятно ще си по-зает отвсякога. Може би трябва да саботираш преговорите. В края на краищата аз съм водещият адвокат на „Трайтън“, нали? — Усмихна се.
Той се засмя с половин уста, умът му явно бе другаде.
— Срещата в Ню Йорк би трябвало да е интересна.
Той рязко се обърна към нея.
— Защо?
— Защото ще се занимаваме със сделката със „Сайбърком“. Нейтън Гембъл и твоето приятелче Куентин Роу също ще бъдат там.
Кръвта бавно се изтегли от лицето му.
— Аз… аз… — запелтечи той. — Мислех, че срещата е заради предложението на „Белтек“.
— Не е. Извадиха ме от това преди месец, за да мога да се съсредоточа изцяло върху изкупуването на „Сайбърком“ от „Трайтън“. Мислех, че съм ти казала.
— А защо се срещате в Ню Йорк?
— Защото тази седмица Нейтън Гембъл е там. Има разкошен мансарден апартамент с изглед към парка, а освен това милиардерите винаги получават това, което искат. Така че заминавам за Ню Йорк.
Джейсън седна, а лицето му бе посивяло — сякаш щеше да припадне.
— Джейсън, какво има? — Сидни улови рамото му.
Най-накрая той се съвзе и се обърна към нея. Изразът му я обезпокои дълбоко — преобладаваше чувството за вина.
— Сид… Всъщност не отивам в Лос Анджелис по работа на „Трайтън“.
Тя отдръпна ръката си от рамото му и се втренчи в него с изумление. Всички подозрения, с които се бе борила през последните месеци, отново изплуваха на повърхността. Гърлото й пресъхна напълно.