— По дяволите, мисис Арчър! Веднага махнете това! — изрева мъжът до колата и опря пистолета си до стъклото.
Сидни се обърна и съзря агент Рей Джаксън. Вътрешната врата се отвори с трясък и се блъсна в стената. Сидни се извъртя мигновено натам и видя масивната фигура на Лий Сойър. Той също стискаше пистолет. Сидни се отпусна на седалката, по челото й изби пот.
Рей Джаксън отвори рязко вратата на джипа и огледа Сидни и пистолета, който за малко щеше да простреля колегата му.
— Полудяхте ли? — Наведе се и измъкна оръжието от ръката й. Пусна предпазителя. Сидни не направи опит да му попречи, но изведнъж на лицето й се изписа гняв.
— Защо влизате така в къщата ми!? Можех да ви застрелям!
Лий Сойър прибра оръжието си в кобура на колана и пристъпи към джипа.
— Вратата беше отворена, мисис Арчър. Почукахме и никой не отговори, затова решихме, че нещо може да се е случило.
Това просто обяснение накара гнева й да се изпари. Когато се бе втурнала, за да вдигне телефона, бе оставила вратата отворена и след това я бе забравила. Опря глава на волана. Напрегна сили, за да се овладее. Цялото й тяло бе плувнало в пот. Потрепери, защото през отворената врата на гаража нахлу студен въздух.
— Отивахте ли някъде? — попита Сойър и я огледа.
— Исках да се поразходя — отговори тя тихо. Не го погледна. Плъзна ръце по волана и по гладката повърхност останаха мокри следи.
Сойър кимна към купчината писма на задната седалка.
— Винаги ли носите пощата в колата си?
Сидни погледна назад и отговори:
— Не знам как се е оказала тук. Може би баща ми я е оставил, преди да тръгнат.
— Така е. Веднага след като заминахте. Между другото, как беше в Ню Орлиънс? Добре ли прекарахте?
Сидни го изгледа безизразно.
— Хайде да поговорим, мисис Арчър — каза Сойър и я улови за лакътя.
39.
Преди да излезе от колата, Сидни събра пощата внимателно и мушна вестника под мишницата си. Успя да прибере плика с дискетата в джоба си, без агентите да забележат. Хвърли поглед към пистолета си в ръцете на Джаксън и каза:
— Имам разрешително. — Подаде му листа.
— Ще възразите ли, ако извадя патроните, преди да ви го върна?
— Щом като така ще се чувствате по-сигурни… — Сидни натисна бутона, за да затвори вратата на гаража, заключи колата и тръгна към къщата. — Само ми ги оставете.
Джаксън се взря в нея изненадано. После двамата агенти я последваха.
— Искате ли кафе? Нещо за хапване? Доста рано е — отбеляза тя с обвиняващ тон.
— Чаша кафе, благодаря — каза Сойър, без да обръща внимание на тона й. Джаксън също кимна утвърдително.
Докато Сидни правеше кафето, Сойър я огледа внимателно. Немитата й руса коса бе прилепнала към главата, лицето й не бе гримирано, изглеждаше по-уморено и изпито от последния път, когато я бе видял. Дрехите висяха свободно по високото й тяло, но зелените й очи бяха все така хипнотизиращи. Видя лекото треперене на ръцете й, докато се занимаваше с чашите и чинийките. Бе ясно, че е на ръба на силите си. Не можеше да не се възхити на издръжливостта й при кошмара, който преживяваше всеки изминал ден. Но всичко си имаше граници. Очакваше скоро да научи докъде се простират нейните.
Сидни сложи чашите заедно със захарта и сметаната на поднос и извади от кутията малко сладки и понички. Сложи подноса в средата на кухненската маса.
— Хубави понички, благодаря — каза Сойър. — Между другото, винаги ли носите пистолет? — Погледна я изпитателно.
— Имаше няколко обира в квартала — отговори тя. — Преминах курс на обучение, а освен това и преди съм виждала оръжия. Баща ми и по-големият ми брат Кени бяха в морската пехота. И двамата са запалени ловци. Кени има голяма колекция ловни пушки. Когато бях малка, баща ми ме водеше да стреляме по панички и съм боравила с почти всички видове оръжия. Бива ме.
— Държите оръжието добре — каза Рей Джаксън и забеляза счупеното парче от дръжката. — Надявам се, че не сте го изпуснали, когато е бил зареден.
— Аз съм внимателна с оръжията, мистър Джаксън. Все пак оценявам загрижеността ви.
Джаксън огледа пистолета още веднъж, после го плъзна към нея заедно със заредения пълнител.
— Хубави патрони. Леки. Аз също използвам такива. Имат голяма спираща сила. В цевта все още има патрон — припомни й той.
— Ако пълнителят е изваден, не може да стреля. Никак не ми е приятно да го държа в къщата, особено когато Ейми е тук, въпреки че стои незареден и в заключена метална кутия.
— В такъв случай няма да ви е много полезен, ако дойдат крадци — каза Сойър между глътка кафе и хапка поничка.
— Само ако ме изненадат. Стремя се да не го допускам. — Беше смешно да го казва след днешната сутрин.