— В съзнание ли е? Може ли да говори?
— Да.
Професорът се устреми така светкавично към палатата, където нощната лампа скъпернически осветяваше восъчното, заострено лице на Сети Товиус, че полите на халата му се издигаха зад гърба му като криле на архангел.
— Защо… защо направихте това?
— Аз… исках… да се… повтори… брегът.
Дрезгавият глас излизаше като че от разкъсаните дробове.
— О, господи! Но защо?
— Никога… през… живота си… не съм… имал… нещо… такова. Нищо… подобно.
„И никога вече няма да имаш“ — помисли професорът, гледайки тъпо жалкото подобие на човек, наричано Сети Товиус.