– Нямаше го – изтърсвам. – Помоли ме да задържа кореспонденцията за известно време.
– Когато говорих с него миналия понеделник, той изрази силно желание да се работи бързо – отговаря Патрик, докато преглежда дневника си. Проклет да е, че си води бележки за всичко.
Вдигам рамене.
– Мисля, че е на някакво непредвидено бизнес пътуване. Ще му се обадя.
– Направи го! И не искам да му отделяш повече време, преди да е платил. Така, какво е положението с господин Ван дер Хаус?
Въздишам с облекчение и се впускам в ентусиазирано обяснение за проекта „Лайф Билдинг“, доволна, че вече не сме на темата за господаря на имението. Ще го убия!
Напускам офиса и тръгвам пеша по улицата към мястото, на което Джеси ме остави сутринта. Приближавам площад „Бъркли“, когато острото форсиране на някакъв мотор ме стряска до смърт. Опитвам се да успокоя препускащото си сърце и се подпирам на стената. Бъркам в чантата и вадя телефона, за да проверя за съобщения. Има две от Кейт.
Трябва ми помощ. Може ли да наминеш и да ме отвържеш, моля?
Зяпвам телефона, бързо проверявам подробностите и виждам, че съобщението е изпратено в единайсет. Дали все още е валидно. Отварям следващото.
Не се паникьосвай! Сам се шегува. Бих искала да видя лицето ти.
ххх
О, да, смешникът Сам. Но малка част от мен се чуди дали има елемент на истина в тази шега. Джеси въобще не беше изненадан, когато му споменах за това. Кейт каза, че просто се забавляват. Хммм. Обзалагам се, че е така.
Поглеждам часовника. Вече е един и пет. Той закъснява и аз се чувствам засегната. Докато се чудя колко дълго трябва да чакам, поглеждам нагоре и виждам красивото лице, което обичам толкова много. Той е мотоциклетистът, който ме уплаши и едва не ме събори. Усещам как устните ми се извиват в полуусмивка, докато се отблъсквам от стената и тръгвам към него. Той е повече от секси върху този смъртоносен капан.
– Добър ден! – Седи на мотора с шлем между краката. Не е облечен в кожа, а само в дънки и бяла тениска. Не мога да спра да мисля колко безотговорно е това. Въпреки всичко изглежда невероятно.
– Ти си заплаха – сгълчавам го, щом спирам пред него.
– Уплаших ли те? – Окачва каската на кормилото на мотоциклета.
– Да. Това нещо трябва да се облага с данък за шум – оплаквам се.
– Това нещо е „Дукати 1098“. – Той плъзва ръце около кръста ми и ме притегля в скута си. – Целуни ме! – диша тежко, докато пленява устните ми така, че всички да ни виждат. Чувам подсмихвания и упреци от пешеходците, но не ми пука. Обвивам ръце около врата му и му позволявам да ме прегърне. Минали са само няколко часа, но той вече ми липсва.
Внезапно ми хрумва, че сме на сто метра от офиса и че Патрик може да излезе всеки момент. Ако ме види как лудувам с господин Уорд, ще стигне до очевидното заключение, че обръщам специално внимание на клиент за сметка на неговата печалба.
Извивам се, за да се освободя, но той ме стиска още по-силно и залепва още по-плътно устните си към моите, докато опитът ми да се отдръпна не става отчаян. Поставям ръце на гърдите му, бутам го и той най-накрая освобождава устните ми, но не и тялото.
Присвива гневно очи към мен.
– Какво мислиш, че правиш?
– Пусни ме! – опъвам се.
– Хей! Нека изясним нещо, жено! Не ти определяш кога и къде ще те целувам, нито пък колко дълго. – Той е невероятно сериозен.
– Джеси, ако Патрик ме види с теб, ще затъна до шия в лайна. Пусни ме! – За най-голяма моя изненада той ме пуска и аз се качвам на тротоара, за да се оправя. Когато поглеждам нагоре, срещам най-гадното мръщене, което някога съм виждала.
– За какво говориш, мамка му? – крещи ми той. – И внимавай с езика!
– Ти – започвам обвинително – не си платил сметката и се предполага, че трябва да те подсетя учтиво. Бях принудена да съчиня някакво глупаво обяснение, че се е наложило да заминеш. – Може ли една такава целувка да се смята за учтиво напомняне? Джеси вероятно би решил така.
– Считай, че си ми напомнила? А сега си качвай задника тук!
– Не! – казвам недоверчиво. Няма да рискувам работата си, само за да не разстроя господин Властен маниак.
Той се взира в мен и в погледа му явно личи, че не може да повярва на ставащото. После отпуска мотора по най-демонстративен начин, а дънките се опъват върху прекрасните му бедра. Пристъпвам от крак на крак. Този мъж ми въздейства невероятно силно.
Джеси ме гледа гневно.
– Три...
Въздишам. Не би го направил. Не и насред площад „Бъркли“. Би изглеждало все едно ме отвлича, изнасилва и убива едновременно.