Продавачката увива роклята с някакви красиви опаковъчни хартии. Искам да ù кажа да я напъха в торбичката и да се свършва, преди Джеси да е решил да я разкъса, но се страхувам, че горкото момиче може да загуби работата си, ако направи нещо толкова обикновено, така че решавам да замълча и да изчакам търпеливо, докато тя си свърши работата.
След цял век опаковане, сгъване и подпъхване и след като въвеждам ПИН-а си, продавачката ми подава торбичката.
– Прекрасна рокля, мадам. И наистина ви стои превъзходно. – Тя хвърля предпазлив поглед към Джеси.
– Благодаря! – Усмихвам се. Ами сега! Как да изляза от магазина? Обръщам се и виждам, че Джеси е изпълнил входа. Все още се мръщи и все още е умислен. Тръгвам с увереност, каквато не изпитвам, но няма да му позволя да го разбере.
– Извини ме!
Той ме поглежда, а после поглежда и торбичката.
– Просто хвърли на вятъра няколкостотин лири. Няма да носиш тази рокля – заявява той категорично.
– Би ли ме извинил, моля! – натъртвам върху „моля“ и устните му се опъват в права линия, но той все пак отмества високото си стройно тяло настрани, така че ми оставя малко място да мина.
Излизам на улицата и се отправям към офиса. Имах само четиридесет минути, но няма да прекарам остатъка от обедната си почивка в спор за докосването на публично място и за избора ми на дрехи. Денят беше толкова хубав... докато се съгласявах с него.
Чувствам топлия му дъх във врата си.
– Нула.
Изпищявам, когато ме издърпва в някаква алея и ме притиска до стената. Устните му мачкат моите, бедрата му се трият в корема ми, а силната му възбуда личи дори под копчетата на дънките. Дали е възбуден от спора за роклята? Опитвам се да устоя на нападението на езика му... замалко.
По дяволите, това не е добре! Аз съм напълно погълната от този мъж и от нуждата да получа всяка част от него. Сплитам ръце зад врата му и го приемам доброволно, попивам атаките му и посрещам всяко нахлуване на езика му.
– Няма да ти позволя да носиш тази рокля – ръмжи той.
– Не може да ми заповядваш какво да нося.
– Опитай се да ме спреш – предизвиква ме той.
– Това е просто една рокля.
– Не е просто рокля, когато е върху теб, Ава. Няма да я носиш. – Той притиска слабините си към корема ми в явна демонстрация на това, което му е причинила роклята, и аз разбирам тревогата му, че и други мъже ще реагират по същия начин.
Луд човек.
Издишам уморено. Купуването на роклята е едно. Друго е да я облека и да отида с нея на клуб. Аз съм на двайсет и шест, а той самият казва, че имам невероятни крака. Решавам, че няма да постигна нищо с това. Нито сега, нито когато и да било. Възнамерявам обаче да обсъдим в пълни подробности заблудата му, че може да ми диктува какво да обличам. Всъщност трябва да поговорим за неговата постоянна неразумност – но не сега. Имам само още двайсет минути от обедната почивка, а очаквам, че този разговор ще отнеме много повече време.
– Благодаря за еклера – казвам, докато той целува всеки сантиметър от лицето ми.
– За нищо. Изяде ли го?
– Да, беше много вкусен. – Целувам ъгълчетата на устните му и потривам буза в поникналата му брада. Той ръмжи грубо, когато въздишам в ухото му и се сгушвам във врата му, поемайки неговия типичен свеж аромат. Искам просто да се докосвам до него.
– Не се предполага да се виждам с теб, докато не платиш сметката си. – Държа се за него и стисвам малко по-силно, когато той захапва ухото ми.
– Ще прегазя всеки, който се опита да ме спре.
Нямам съмнение, че ще го направи. Мъжът е луд отвъд пределите на лудостта.
– Защо си толкова неразумен?
Той се отдръпва и ме поглежда, явно изненадан от въпроса ми. Смайването е изписано по неговото поразително красиво, брадясало лице.
– Бих искал да ти задам същия въпрос.
Ченето ми увисва. На мен? Този мъж заблуждава себе си до лудост. Списъкът му с моите прегрешения няма край. Разтърсвам глава и се мръщя.
– По-добре да се връщам на работа.
Той въздиша.
– Ще повървя с теб.
– Донякъде. Не искам да рискувам да ме видят, че забавлявам клиент по време на обяд, без Патрик да знае, и особено такъв, който ни дължи пари – мрънкам аз. – Плати сметката!
Той извърта очи.
– Да пази Бог Патрик да разбере, че клиент, който не плаща, те чука до забрава. – Лека усмивка изкривява края на устните му, когато въздъхвам, шокирана от грубото описание на отношенията ни. За втори път го прави.