Вървим към офиса ми, а между нас е надвиснала неудобна тишина – или поне на мен така ми се струва. Това ли съм аз за него? Нещо дребно, което да чука и което да контролира? Клюмвам вътрешно и се замислям за агонията, която ми предстои. Дори самата мисъл за това ми причинява болка.
Ръката му забърсва моята и аз автоматично я дръпвам настрани, но той изръмжава леко и опитва отново. Не казвам нищо, но се дърпам... отново. Не съм в настроение и искам той да го знае. И тъкмо когато решавам, че е разбрал, той сграбчва ръката ми и я стиска здраво почти до болка. Би трябвало да очаквам нещо подобно. Започвам да опознавам този мъж доста добре. Размърдвам пръсти и виждам как намръщването му се превръща в задоволство в момента, в който преставам да се боря и му позволявам да задържи ръката ми. Позволявам ли? Просто нямам друга възможност.
Приближаваме офиса и той отново ме притиска с тялото си към стената. Навежда лице към моето и топлият му свеж дъх гали бузата ми.
– Защо се цупиш?
– Няма причина – казвам тихо.
Той се протяга, хваща ръката ми и я сваля от косата ми.
– Кажи ми истината!
Как е успял да прозре жеста ми толкова бързо?
– Отговори ми, Ава!
Не го правя. Държа устата си затворена и гледам надолу.
– Ако е заради роклята, по-добре да свикнеш с това. Само за моите очи, Ава.
Тази обедна почивка отвори моите очи. Той иска да има пълна власт върху мен и аз нямам право на избор – никакво. Това ли искам? Главата ми бучи от различни мисли и съмнения. Защо трябва да се влюбвам в такъв неразумен предизвикателен властен маниак?
Избутвам се от стената решително.
– Какво ти пука? В крайна сметка нали просто ме чукаш. – Не оставам, за да чуя отговора му. Оставям го на тротоара и влизам в сградата толкова бързо, колкото позволяват треперещите ми крака.
В момента, в който минавам през вратата на офиса, срещам любопитните погледи на Виктория и Том. Сигурно изглеждам толкова ужасно, колкото се чувствам. Надявам се, че няма да започнат да задават въпроси за господин Уорд или за каквото и да било друго. Имам чувството, че ще се разпадна. Поклащам глава към тях и се отправям към бюрото си.
Сали излиза от кухнята с поднос кафета.
– Ава, не знаех, че си се върнала. Искаш ли чаша кафе?
Искам да я помоля за чаша вино, в случай че има в кухнята, но се въздържам.
– Не, благодаря ти, Сал – промърморвам.
Съсредоточавам цялото си внимание в компютърния екран, като се опитвам да пренебрегна болката, която е заседнала дълбоко в мен. Джеси има сериозни проблеми с контрола, но глупаво или не, аз съм склонна да приема и това, както и всичко останало, не само тялото му. Пристрастена съм към всяка негова лудост. И това е неприятно и обезпокоително.
Мобилният ми телефон звъни и аз съм благодарна за разсейването. Обаждането е от господин Ван дер Хаус.
– Ало?
Лекият му датски акцент се понася от слушалката.
– Здравей, Ава! Какво мислиш за „Лайф Билдинг“? Ингрид ми съобщи, че срещата ви е минала много добре.
– Да, мина много добре.
– Надявам се, че прекрасната ти глава е пълна с идеи. Очаквам с нетърпение да се видим, след като се върна в Англия.
– Получих имейла ти и ще подготвя някои скици. Вече съм нахвърляла някои идеи и съм подготвила няколко табла с различни варианти на обзавеждане. – Идеите ми дойдоха, без да полагам някакво особено усилие в момент, в който мозъкът ми не беше зает с един определен клиент.
– Прекрасно! Ще се върна в Лондон в петък. Може ли да се срещнем след това?
– Да, разбира се. Имаш ли предвид определен ден?
– Ще оставя на Ингрид да направи уговорката за срещата. Тя се грижи за програмата ми.
– Добре, господин Ван дер Хаус.
Чувам го как въздиша неодобрително.
– Ава, моля те, просто Микаел. Доскоро!
– Доскоро, Микаел! – Затварям, вадя скиците си за „Лайф Билдинг“ и ги разстилам по бюрото си. Чувам, че вратата на офиса се отваря, но не поглеждам. В момента съм заета с някои допълнителни идеи. Това е разсейване, което ми е много необходимо и е добре дошло в този момент.
– Ава! – вика ме Том. – Търсят те!
Поглеждам нагоре и едва не падам от стола, когато виждам Джеси, който нагло стои в предната част на офиса. О, мили Боже! Какво прави?
Той върви с пълна самоувереност към бюрото ми. Изглежда божествено в избелелите си дънки, бяла тениска и разрошена коса. Забелязвам, че Том и Виктория потропват с химикалки по бюрата си, докато проследяват пътя му към мен, и че дори Сали е спряла насред крачка и изглежда леко объркана. Той присяда на ръба на бюрото ми, погледът ми се плъзга нагоре по тялото му и среща зелените му очи, крайчетата на устните му са леко повдигнати в подобие на самодоволна усмивка.