– По кое време свършваш работа?
– В шест. Приблизително. – Не мога да повярвам, че току-що отговорих, без да се поколебая дори за секунда.
– Приблизително – повтаря той едва доловимо и протяга ръка. Иска да се здрависаме ли? Подавам ръка, като тихомълком си заповядвам да не показвам, че треперя, и я поставям леко в неговата. Познатата тръпка минава през мен, когато се докосваме. Пръстите му погалват нежно китката ми и минават през средата на цялата ми длан.
Веднага втренчвам поглед в очите му.
– Виждаш ли? – шепти той, след което се отправя към вратата, взима плика, който Сали му подава, и напуска офиса.
Сривам се обратно в стола, а сърцето ми се свива в гърдите. Започвам да се потя от нерви и докато сядам обратно зад бюрото си, си вея нервно с подложката за кафе, за да охладя пламтящото си лице. Как успява да ми причини това? Том поглежда към мен и се ококорва, а аз издишам дълбоко в опит да успокоя препускащото си сърце. Значи той иска да ме задържи? Какво по-точно иска? Да ме задържи и да ме контролира, да ме задържи и да ме обича или да ме задържи и да ме чука до безсъзнание? Той вече ме чука почти до безсъзнание. Налага му се, тъй като аз продължавам да се връщам за още.
Прибирам скиците за „Лайф Билдинг“, за да си освободя място. Отварям имейл календара и започвам да нанасям срещите си обратно в бележника.
О, затънала съм сериозно. Но той е прав... Наистина искам да бъда задържана от него. Аз съм напълно пристрастена.
Имам нужда от него.
Двадесет и трета глава
Напускам офиса последна. Включвам алармата, заключвам вратата и подскачам, когато чувам познатото форсиране на мощна машина. Обръщам се и виждам Джеси в момента, в който натиска спирачки. Той сваля каската, слиза и приближава към мен все едно е имал напълно обикновен ден.
– Добре ли мина денят ти?
Зяпвам.
– Не точно – отговарям намръщено. От тона ми капе сарказъм.
Той ме наблюдава известно време и хапе долната си устна, докато умът му работи. Надявам се, че си дава сметка колко неразумен е бил.
– Може ли да го направя по-добър? – Той се протяга, прокарва топлата си длан от рамото ми надолу и накрая стисва ръката ми.
– Не знам. Можеш ли?
– Определено мисля, че мога. – Усмихва се и аз отпускам глава. – Винаги ще го правя по-добър, запомни това! – добавя уверено.
Вратът ми изпуква болезнено, когато рязко вдигам глава, за да го погледна.
– Точно ти го направи лош.
Той се нацупва и увесва нос. Мисля, че е засрамен. Добре. Така и трябва да бъде.
– Не мога да се сдържам – свива рамене виновно.
– Разбира се, че можеш.
– Не. Когато става въпрос за теб, не мога – заявява той категорично с тон, който предполага, че е напълно убеден. Аз обаче не съм. – Ела тук! – Придърпва ме върху мотора и ми подава голяма хартиена чанта.
– Какво е това? – Надзъртам в чантата.
– Ще ти трябват. – Той се протяга и вади куп черни кожи.
О, не!
– Джеси, няма да се кача на това нещо.
Той пренебрегва думите ми, вади панталоните и като коленичи пред мен ги задържа така, че да стъпя в тях. Потупва ме по глезена. – Обувай!
– Не! – Може би ме чака вразумяващ секс или обратно броене, но това няма да се случи. Няма начин. Адът ще замръзне, преди да се кача на мотор. Той съсипа целия ми ден, а сега иска да ме качи на този смъртоносен капан.
Той въздиша уморено и се изправя.
– Чуй ме, жено! – обхваща лицето ми в дланите си. – Сериозно ли вярваш, че бих позволил нещо да ти се случи?
Гледам в неговите нежни очи и знам, че се опитва да ме успокои. Не, не мисля, че би позволил да ми се случи нещо, но това не важи за останалите участници в движението, нали? На тях изобщо не им пука, че съм на това самоубийствено нещо. Ще отстъпя, знам го.
– Моторите ме плашат.
Той се навежда и приближава носа си до моя. Ментовият му дъх ме успокоява.
– Вярваш ли ми?
– Да – отговарям мигновено. Бих му поверила живота си. Но не мога да се доверя на разума си, когато съм с него.
Той кимва, полага целува върха на носа ми и кляка отново пред мен. Сваля обувките ми, напъхва краката ми в панталоните, вдига ги и ги закопчава свободно. После вади удобно кожено яке и взима чантата ми, за да ми го облече. Накрая ми обува и ботуши.
– Махни фибите от косата си – заповядва той и напъхва обувките и новата ми рокля табу в прекалено голямата ми работна чанта. Изненадана съм, че не захвърли дрехата на земята и не започна да я гази.