Джеси ме води нагоре по стълбите и през вратата към фоайето. Мястото изглежда доста пълно тази вечер. От ресторанта и от бара се чуват разговори и смях, но ние подминаваме и двете и се насочваме право към кабинета на Джеси. Изпитвам облекчение. На първо място в списъка ми с приоритети е да избягвам среща с нацупените устни.
Минаваме през слънчевата стая, в която няколко групи хора са се разположили по диваните с питиета в ръка. Разговорите замират в момента, в който ни виждат. Мъжете вдигат чаши, а жените заглаждат косите си, изправят гърбове и залепват нелепи усмивки на лицата си, които изчезват бързо, щом очите им се спират върху мен. Аз съм изцяло облечена в кожа, а Джеси буквално ме влачи след себе си.
– Добър вечер! – поздравява той, докато преминаваме покрай тях.
Чувам хор от приветствия. Всички мъже ми се усмихват, докато жените ми хвърлят подозрителни погледи. Готова съм да се обзаложа, че луксът не е единствената причина жените да харесват имението.
– Джеси – чувам буботенето на Големия Джон някъде отпред и откъсвам очи от групата бесни жени, за да открия, че той излиза от кабинета на Джеси. Кима ми и аз му кимвам в отговор.
– Някакви проблеми? – пита Джеси, като ме води към кабинета си.
Джон влиза след нас и затваря вратата след себе си.
– Имаше малък проблем в общата зала, който вече е разрешен – дълбокият му глас е монотонен. – Един от клиентите беше твърде превъзбуден.
Мръщя се и гледам към Джеси. Каква обща зала? Виждам как той леко поклаща глава към Джон, преди да отправи внимателен поглед към мен.
– Всичко е наред – казва Голямото момче. – Отивам в залата за наблюдение. – И се отправя към вратата.
– Каква е тази обща зала? – Не мога да сдържа любопитството си. Никога не съм чувала за нещо подобно.
Той ме придърпва към себе си за яката на коженото ми яке, маха чантата от гърба ми и ме целува собственически, като почти ме разсейва от въпроса.
– Харесвам те в кожа – казва той замислено, докато сваля ципа, избутва бавно якето от раменете ми и го хвърля на дивана. – Но те обичам в дантела. – Сваля ципа на панталоните и започва да описва кръгове с върха на носа си по моя. – Винаги в дантела.
Гледам как ръцете му се справят със закопчалките и пулсът ми се ускорява.
– Мислех, че имаш работа – прошепвам.
Той ме повдига, отнася ме до голямото си бюро и ме поставя на ръба. Маха ботушите ми и ги захвърля на дивана, а после се подпира и се навежда, докато лицата ни не се оказват на сантиметри едно от друго.
Зелените му очи, изпълнени с желание, ме пронизват.
– Това може да почака. – Той ме притиска с едната си ръка към повърхността на бюрото. – Подлудяваш ме, жено! – казва, пресяга се надолу и откопчава бялата ми риза, като междувременно се настанява между бедрата ми.
– Ти ме подлудяваш. – Дишам тежко и извивам гръб, когато топлите му ръце се плъзгат леко по гърдите ми.
Той се усмихва загадъчно.
– Значи сме луди един за друг. – Придърпва чашките на сутиена ми надолу, прокарва палците си по зърната ми и праща безкрайни тръпки на удоволствие по тялото ми. Погледите ни се срещат.
– Може би – съгласявам се. Много ми се иска да съм му бясна.
– Между нас няма може би. – Той пъха ръка под кръста ми и ме придърпва нагоре, като целува врата ми. После прокарва език нагоре към лицето ми, а аз вплитам пръсти в меката му коса и въздишам доволно. Перфектно. Ще се сприятеляваме.
Вратата на офиса се отваря рязко и Джеси ме придърпва към гърдите си покровителствено, а вероятно и за да ме скрие.
– Извинете!
– За Бога, Сара! Чукай! – крещи ù той. Доволна съм от тона, с който ù говори. Аз съм полугола върху бюрото му, но Джеси ме прикрива доста добре. Той не ме оставя да помръдна, но се извръща леко и поглежда недоволно към Сара. Виждам я за миг на вратата. Облечена е с червена рокля, която подхожда на червилото ù, а киселата ù физиономия е толкова очевидна, колкото и изкуствените ù цици.
– Най-сетне я облече в кожа, така ли? – казва тя с многозначителна усмивка, завърта се на пети и напуска. Вратата се тряска силно, а Джеси недоволно извърта очи. Не мисля, че някога съм харесвала по-малко друг човек.
– Какво искаше да каже? – питам. Имам усещането, че съм част от някаква скрита шега.
– Нищо. Не ù обръщай внимание! Опитва се да е забавна – мърмори той. Настроението му се е променило драстично.
Аз изобщо не я намирам за забавна, но краткият му студен отговор ме кара да се замисля дали има смисъл да настоявам. По дяволите, иска ми се да свърши с това, което започнахме.