– Благодаря, Сара. – Той се навежда, докосва бузата ми с устни, вдишва дълбоко и ме пуска. – Сега имам работа, бебче. Изяж си вечерята! – Виждам как Сара се мръщи за кратко, но успява да възвърне фалшивата усмивка на нацупените си устни в момента, в който Джеси се обръща към нея. Той бърка в джоба си и казва: – Преведи сто хиляди по тази сметка по най-бързия начин! – казва той, като ù подава плика.
– Сто хиляди? – изтърсва тя и поглежда надолу.
– Да. Още сега, моля те. – Той я оставя да се взира в плика и сяда на мястото си зад бюрото, без да обръща внимание на зиналата ù уста. Тя ми хвърля убийствен поглед. Едва тогава разбирам, че това е пликът, който Сали му даде.
Сто хиляди ли? Това е прекалено много. Какво мисли той? Трябва ли да кажа нещо? Поглеждам към Сара и виждам, че тя ме проучва внимателно със свити устни. Не я обвинявам. Боже, тя вече мисли, че съм с него заради парите.
– Това е всичко. – Джеси я освобождава и тя се обръща да си тръгне, но не и преди да ми е отправила намръщен поглед.
Сара бавно върви към вратата и среща Джон на прага. Голямото момче ù кимва, прави ù място да премине и затваря след нея. После ми кимва и аз се усмихвам, преди да се съсредоточа отново върху вечерята си. Апетитът ми отново е изчезнал. Сто хиляди? Оставям подноса на масичката за кафе и си наливам малко вино, но забелязвам, че Пит е донесъл само една чаша, така че отивам до бюфета, взимам водна чаша за себе си и се връщам на дивана, за да налея. Когато поставям винената чаша на бюрото на Джеси, Джон спира да говори и поглежда първо чашата, а след това и мен.
– Няма нужда. Благодаря ти, бебче – усмихва се Джеси. – Ще карам.
О! – Взимам чашата. – Съжалявам.
– Няма защо. Изпий я ти! Поръчах виното за теб.
Заемам мястото си на дивана и отварям списание, наречено „Супербайк“. То е единственото, така че се надявам да ме разсее малко.
Нямам идея колко време минава. Потънала съм в подробности за четиритактови двигатели, за конски сили и за предстоящото изложение на мотори в Милано, когато усещам топли ръце да обхващат врата ми иззад мен. Отпускам глава назад, за да го погледна.
– Започнах нещо, нали? – Той се навежда и ме целува по челото.
– Защо не си си взел 1198?
Той се усмихва.
– Взех си, но предпочитам 1098.
– О! Колко имаш?
– Дванайсет.
– Дванайсет? – въздишам. – Всичките ли са клас „Супербайк“?
Той се усмихва леко.
– Да, Ава, всичките са клас „Супербайк“. Хайде, ела, ще те прибера у дома.
Оставям списанието на масата и се изправям.
– Знаеш ли, и ти трябва да носиш кожени дрехи – казвам нехайно.
– Знам, че трябва. – Той поема ръката ми и ме повежда към вратата.
– Тогава защо не носиш?
– Карам мотор от... – той се спира насред изречението и ме поглежда – от много години.
– В един момент ще трябва да ми кажеш на колко години си.
Усмихвам се широко и получавам в замяна радостна усмивка от Джеси.
– Може би – казва той тихо.
Минаваме през имението и откриваме Сам и Дрю на бара. Сам явно няма да се среща с Кейт тази вечер. Той изглежда както обикновено. Дрю е с черен костюм и пригладена назад черна коса.
– Мой човек! – поздравява Сам. – Ава, харесват ми твоите малки гащички. – И ми подава познат спортен сак.
Ще ми се да потъна в земята, лицето ми пламва. Поглеждам към Джеси и виждам как от цялото му същество струи гняв.
– Не насилвай шибания си късмет, Сам – предупреждава го той и тонът му е напълно сериозен. Усмивката на Сам се стопява, той помирително вдига ръце, а Дрю изпуска задържания си дъх и оставя бирата на бара.
– Всичко си има граници, Сам – казва той в съгласие с реакцията на Джеси срещу неуместния коментар.
– Да, съжалявам – измърморва Сам и ме поглежда явно опитвайки се да потисне усмивката си.
Оглеждам пълния бар и виждам доста хора, които се разхождат и разговарят, някои вдигат ръка за поздрав към Джеси, но никой не го приближава. Долавям същата враждебност от страна на жените тук, каквато и в лятната стая. Дали Джеси е наясно, че има толкова много обожателки? Имам чувството, че съм го откраднала и вече съм сигурна, че бизнесът е основан единствено благодарение на господаря на имението и на неговия невероятен външен вид.
– Ще прибера Ава у дома. – Джеси взима сака от мен. – Ще тичаш ли утре? – пита той Сам.
– Не, може да съм вързан – хили ми се той.
Чувствам как червенината ми се засилва. Никога няма да свикна с неговото безочие и с ужасните му коментари.
– Къде е Кейт? – питам. Трябва да ù се обадя.