– Твоят бог трябва да нахрани своята изкусителка. – В очите му танцуват пламъчета. – Останалата част от нещата ти са в онзи мръсен голям сандък, който си хвърлила в спалнята ми. Какво искаш да ядеш?
Пренебрегвам го със свиване на рамене. Мога да ям всичко.
– Аз съм лесна.
– Знам, но какво искаш да ядеш?
– Лесна съм само с теб.
– По-добре да си, мамка му! Сега ми кажи какво искаш да ядеш!
– Харесвам всичко. Ти избери! Колко е часът все пак? – Загубила съм представа за времето. Всъщност губя представа за всичко, когато съм с него.
– Седем. Иди си вземи душ, преди да зарежа вечерята и да те направя моя отново! – Той ме обръща и като ме шляпва по задника, ме отпраща по пътя ми.
Понасям голото си тяло по стълбите, за да изпълня инструкциите на Джеси, но щом стигам върха, поглеждам надолу. Той стои на входа на кухнята и ме гледа мълчаливо. Пращам му целувка и изчезвам в стаята, но точно преди да изчезне от полезрението ми, зървам на лицето му усмивката, която разтреперва коленете ми.
– Тъкмо щях да дойда да те търся. – Той слага различни ястия в две чинии. – Харесвам ризата ти.
Поглеждам надолу към бялата риза, която съм свила от гардероба му.
– Кейт не ми е опаковала никакви дрехи.
– Така ли? – Той вдига вежда и веднага разбирам, че Кейт ми е опаковала дрехи. Или че тя изобщо не е опаковала нищо. Подозирам, че е второто. – Къде искаш да ядеш?
– Аз съм л-... – затварям уста и свивам рамене.
– Само за мен, нали? – Той се ухилва, пъхва бутилка вода под ръката си и взима чиниите. – Ще се настаним на дивана – повежда ме към огромното открито пространство и кимва към гигантския диван. Сядам в ъгловата част и приемам чинията, която ми подава. Мирише вкусно. Китайска храна. Перфектно.
Вратата на големия шкаф започва да се плъзга настрани и разкрива най-големия плосък телевизор, който някога съм виждала.
– Искаш ли да гледаш телевизия, или предпочиташ музика и да разговаряме? – Поглежда ме с лека усмивка. Вилицата стърчи от устата ми. Сега осъзнах колко съм гладна.
Дъвча и преглъщам, колкото мога по-бързо.
– Музика и разговор, моля! – Този избор е лесен. Той кимва, сякаш е знаел какъв ще бъде отговорът ми и в следващия миг в стаята се понасят успокояващите звуци на Мъмфорд енд Сонс39.
39 Mumford and Sons – британска рок банда, сформирана през 2007 г. Б.пр.
– Харесва ли ти?
Поглеждам към него. Той е с лице към мен, вдигнал е едното си коляно, а ръката му държи чинията на гърба на дивана.
– Много. Не готвиш ли?
– Не.
Усмихвам се.
– Боже, господин Уорд, значи има нещо, което не правите добре?
– Не мога да съм удивителен във всичко – казва той с напълно безизразно лице и ме изучава внимателно. Той наистина е един прекалено самоуверен задник.
– Икономката ти ли готви?
– Ако я помоля, но повечето пъти ям в имението.
Предполагам, че е разумно да се възползва от чудесната храна там. Знам, че и аз бих.
– На колко години си?
Той спира да дъвче.
– Трийсет... –ина. – Гледа ме и продължава да дъвче.
– ...-ина – прошепвам.
– Да, -ина – отвръща и в ъгълчетата на устните му трепти усмивка.
Връщам се към храната си, без изобщо да съм разтревожена от неясния му отговор. Аз ще продължавам да питам, а той ще продължава да усуква. Може би трябва да опитам с моя версия на убеждение – може би искрено чукане или обратно броене? Какво бих му направила на нула? Между хапките китайска храна се замислям какво точно бих могла да направя. Хрумват ми много неща, но нищо, с което бих могла да го заплаша. Той лесно би ме надвил. Обратното броене отпада, така че остава искреното чукане. Трябва да изобретя искреното чукане. Какво бих могла да направя?
– Ава?
Вдигам поглед и виждам че Джеси ме изучава, а бръчката отново е прорязала челото му.
– Да?
– Мечтаеш ли? – пита той, а гласът му е изпълнен със загриженост.
– Съжалявам. – Оставям вилицата си. – Бях на километри от тук.
– Беше. – Взима чинията ми и я плъзва на масичката за кафе. – Къде беше? – Пресяга се, за да ме издърпа в скута си.
Сгушвам се щастливо.
– Никъде.
Той се плъзва по дивана, настанява се на моето място в ъгъла и ме намества под ръката си. Поставям буза на голите му гърди, прехвърлям крак през слабините му и вдишвам цялото му свежо великолепие. Тихата музика и усещането за Джеси ме отпускат.
– Обичам да си тук – казва тихо и си играе с кичур от косата ми.
И аз много обичам да съм тук, но не като марионетка. Винаги ли ще бъде така? Бих могла да правя точно това отново и отново – беше един прекрасен ден. Но мога ли да живея с контролиращата, неразумна негова страна?