Прокарвам пръст по белега му.
– И аз също обичам да съм тук – прошепвам.
– Добре. Значи ще останеш?
– Да. Кажи ми как получи белега!
Той протяга ръка и стиска моята, за да спре по-нататъшно докосване в тази област.
– Ава, наистина не искам да говоря за това.
О?
– Съжалявам. – Чувствам се зле. Това беше молба. Нещо ужасно му се е случило и аз изпитвам гадене при мисълта, че е бил наранен по някакъв начин.
Той издърпва ръката ми до лицето си и целува дланта ми.
– Моля те, недей! Това не е нещо, което е важно тук и сега. Ровенето в миналото ми само ми напомня за него.
Миналото му? Значи има минало? Е, всеки има минало, но начинът, по който го казва, и фактът, че говорим за ужасен белег, ме правят страшно нервна. Поглеждам към него.
– Какво имаше предвид, когато каза, че нещата са по-лесни за понасяне, когато аз съм тук?
Джеси поглежда надолу, поставя ръка на тила ми и връща главата ми отново на гърдите си.
– Означава, че ми харесва да си близо до мен – тонът му не предразполага към повече въпроси. Знам, че не е само това, но изоставям темата. Има ли значение?
Притискам устни към вдлъбнатината между гърдите му, гризвам леко и си правя отметка наум. Грея се на слънцето на седмото небе на Джеси и обожавам всяка минута, като се надявам на повече от тях, преди да стигнем до още едно обратно броене или до поредното вразумяващо чукане.
А то ще дойде, не се съмнявам.
Тридесета глава
Будя се внезапно и сядам в леглото. Чувствам се освежена, оживена и отпочинала. Единственото, което липсва, е Джеси.
Поглеждам под завивките и откривам, че все още съм по бельо, но ризата е свалена. Не си спомням как съм си легнала. Седя тихо няколко минути и слушам постоянния бръмчащ звук, придружен от упорито туп-туп-туп в далечината.
Какво е това?
Поемам на дългото пътешествие до края на леглото и до площадката, където чувам звуците малко по-силно, но те все още са заглушени. Оглеждам пространството долу, но не виждам и следа от Джеси, затова решавам, че трябва да е в кухнята и слизам по стълбите.
Когато приближавам сводестия вход към кухнята, спирам, връщам се назад и поглеждам през стъклената врата на фитнеса, която е под ъгъл точно преди кухнята. Джеси е там в чифт спортни шорти и бяга с бясна скорост по пътечката. Наблюдавам го да тича с гръб към мен, докато гледа спортните новини на окачения пред него телевизор, а кожата му блести от капки пот.
Оставям го там. Вече попречих на едно бягане, така че се отправям към кухнята, за да напълня чайника и да си приготвя кафе.
Познатият звук от звъна на телефона ми изпълва стаята. Оглеждам кухнята и го виждам да се зарежда на плота. Грабвам го и изключвам зарядното. Майка ми е и аз бързо си припомням обаждането ù от вчера, на което още не съм отговорила и никак, никак не искам. Моето свежо и добро настроение мигновено е удавено.
– Здрасти, мамо! – поздравявам весело и кривя лице от мрачно предчувствие. Разпитът започва.
– О, ти си жива! Джоузеф, отмени издирването! Открих я!
Извъртам очи от представата на мама за шега.
– Отбелязах си. Какво искаше Мат?
– Нямам представа. Никога не ни се е обаждал, докато бяхте заедно. Попита как си, поговорихме малко, знаеш. Защо се обажда на нас, Ава?
– Не знам, мамо – въздъхвам уморено.
– Той спомена друг мъж.
– Така ли? – Гласът ми е писклив и издава изненадата ми, а вероятно и вината ми. Проклет да си Джеси Уорд, че вдигна телефона ми! Щеше да е по-лесно да отхвърля казаното от Мат, ако не трябваше да обяснявам за тайнствения мъж, който разговаря с майка ми вчера.
– Да, каза, че се виждаш с друг. Толкова скоро, Ава. Наистина ли?
– Мамо, не се виждам с никой друг. – Бързо хвърлям поглед през рамо, за да съм сигурна, че все още съм сама. Правя повече от това да се виждам с някого. Влюбена съм в него.
– Кой беше мъжът, който вдигна телефона ти?
– Казах ти, просто приятел.
– Добре. Ти си в средата на двайсетте си години, в Лондон си и тъкмо си се отървала от една гадна връзка. Недей да падаш в ръцете на първия мъж, който ти обърне малко внимание!
Изчервявам се до мораво, въпреки че тя не може да ме види. Не мисля, че това, което този мъж ми дава, може да се опише с „малко внимание“. Мама е едва на четиридесет и седем, омъжила се е за татко на осемнадесет, родила ме е на двадесет и една и е пропуснала всички плюсове на това да си млад и да си в Лондон. Знам, че няма да е доволна, ако разбере, че съм погълната от страст.
– Няма, мамо. Просто се забавлявам – уверявам я. Наистина се забавлявам. Въпреки че не го правя по начина, по който тя има предвид. – Как е татко?