– Имам среща по пладне в имението – напомням му. Не може да е забравил. – Сигурен ли си, че аз съм човекът, когото искаш за тази работа, Патрик?
Работя в „Рококо Юниън“ от четири години и съм наясно, че съм назначена, за да разширя бизнеса по посока на модерния интериор. Патрик и Том са специализирали в традиционния дизайн и нещо не им достига. Щом работата потръгна и стана прекалено много за мен, той нае Виктория.
– Те поискаха теб, цветенце. – Шефът ми стъпва на крака и бюрото ми отново стене. Патрик не обръща внимание, но аз трепвам. Трябва да свали килограми или да спре да сяда на бюрото ми. То няма да издържи напрежението още дълго.
Значи са искали мен? Защо? Моето портфолио не съдържа нищо в рамките на традиционния дизайн, абсолютно нищо. Не мога да не си помисля, че това е пълна загуба на моето време. Би трябвало Патрик или Том да поемат този клиент.
– О, трябва да поговорим за откриването на „Луссо“2 – Патрик прибира гребена си. – Предприемачът наистина е предвидил много пари за приема в луксозния панорамен апартамент. Свършила си невероятна работа, Ава. – Той клати глава одобрително.
2 Луссо – от италиански Lusso – означава лукс. Б.пр.
Изчервявам се.
– Благодаря. – Адски се гордея със себе си и с работата си в „Луссо“, която е най-голямото постижение в кратката ми кариера. Комплексът се намира в близост до доковете Сейнт Катрин, а цените там варират от три милиона за обикновен апартамент до десет милиона за панорамен. Ние сме в света на супербогатите. Обзавеждането е издържано, точно както загатва и името, в италиански лукс. Поръчах всички материали, мебели и произведения на изкуството от Италия и се насладих на една седмица там, докато организирах транспорта. Приемът за откриването е в петък, но аз знам, че панорамният апартамент вече е продаден, както и още шест други, така че това е по-скоро прием, с който инвеститорът би искал да изпъкне.
– Освободих се от всякакви ангажименти, за да направя последна проверка, след като чистачите си тръгнат. – Прехвърлям страниците на бележника си до петък и зачертавам страницата отново.
– Добро момиче. Казах на Виктория да бъде там в пет. Това е нейното първо откриване и искам да ù дадеш някои съвети. Аз ще дойда в седем заедно с Том.
– Добре.
Патрик се връща в кабинета си и аз отварям имейла, за да изтрия някои писма и да отговоря на други.
В единайсет часа прибирам лаптопа и мушвам глава през вратата на кабинета на Патрик. Той е погълнат от нещо на компютъра си.
– Тръгвам – казвам аз, но той само махва с ръка във въздуха за потвърждение. Минавам през офиса и виждам Сали да се бори с копирната машина. – Ще се видим по-късно, Сал.
– Довиждане, Ава! – отвръща, но е прекалено заета да вади сдъвканата хартия, за да ме погледне. Това момиче е истинско бедствие.
Излизам на слънчева светлина и се отправям към колата. Шофирането в петък преди обед е истински кошмар, но след като се измъквам от града, трафикът е доста приличен. Покривът е свален и Адел3 ми прави компания. Малката разходка с кола в провинцията е чудесен начин да завърша работната седмица.
3 Адел – известна английска поп певица. Б.пр.
Отбивам се от магистралата по един тесен път и след известно време се озовавам пред най-голямата двойна порта, която съм виждала някога. Златна табела върху един стълб гласи „Имението“.
„По дяволите!“ Свалям слънчевите си очила и докато гледам през портата надолу към обградената с дървета чакълеста алея, която сякаш продължава с километри, в ума ми се появява образът на старомоден, пушещ пури господар на имението. Излизам от колата и отивам до портата, за да потърся интерком.
– Зад вас е. – Едва не припадам, когато ниският глас прозвучава сякаш от нищото и смущава тихата селска идилия.
Оглеждам се.
– Ехо?
– Ето тук.
Обръщам се и виждам интеркома назад по алеята. Минала съм с колата точно покрай него. Изтичвам натам и натискам копчето, за да се представя.
– Ава О’Ший, „Рококо Юниън“.
– Знам.
Оглеждам се и забелязвам камера, инсталирана върху портата.
– Е, ще ме пуснете ли? – питам точно когато простъргване на метал разбива провинциалната тишина около мен. Крилата на портата започват да се отварят. – Дано имам достатъчно време да вляза! – мърморя, докато подтичвам обратно към колата. Скачам в моето „Мини“ и пълзя напред, докато портите се отварят и през цялото време се чудя как ще премахна чашата портвайн4 и пурата, които съвсем явно са вклинени в мизерния задник на този човек. С всяка изминала минута очаквам с все по-малко желание тази среща. Шикозните провинциалисти и техните шикозни провинциални имения не са в моята област.