– Ава. – Той произнася толкова нежно името ми, че ми е нужна цялата ми сила, за да не изстена отново. Трябва да спре да говори, незабавно.
– Да, Ава – потвърждавам. Сега той е този, който изглежда малко извън своята нирвана, а аз все по-силно усещам как тялото ми се сгорещява.
Той сякаш внезапно си връща разума, пъха ръце в джобовете на панталона си, клати леко глава и се отдръпва няколко стъпки.
– Благодаря, Джон. – Големият мъж се усмихва и това смекчава чертите му, а после излиза.
Вече съм насаме със собственика, който ме е оставил безмълвна, неподвижна и напълно безполезна.
Той кимва към два кафяви кожени дивана, поставени от двете страни на голяма маса за кафе пред еркерния прозорец.
– Моля, седнете! Да ви предложа ли питие? – Откъсва погледа си от мен и се отправя към шкаф, в който са подредени различни бутилки алкохол. Със сигурност няма предвид алкохол, нали? Пладне е! Дори за мен е прекалено рано. Наблюдавам го как се задържа при шкафа няколко минути, след което се обръща отново към мен и ме поглежда очаквателно.
– Не, благодаря. – Поклащам глава, докато говоря, в случай че не чуе казаното.
– Вода? – пита той и в ъгълчетата на устните му заиграва усмивка.
Боже, не ме гледай!
– Да, моля! – Усмихвам се нервно. Устата ми е пресъхнала.
Той взима две бутилки вода от вградения хладилник и се обръща отново към мен. Едва тогава принуждавам разтрепераните си крака да ме отнесат през стаята до дивана.
– Ава? – Гласът му преминава през мен и ме кара да залитна насред път.
Обръщам се с лице към него. Това може би е лоша идея.
– Да?
Той вдига стъклена чаша.
– Чаша?
– Да, моля! – Усмихвам се. Сигурно мисли, че се държа много непрофесионално. Настанявам се на кожения диван, вадя папката и телефона от чантата и ги поставям на масата пред мен. Забелязвам, че ръцете ми треперят.
„Боже, жено! Стегни се!“ Правя се, че си водя бележки, докато той се връща, поставя водата ми и чаша на масата, а след това сяда на дивана срещу мен и премята крак върху крак. Протяга се назад и се настанява удобно, а мълчанието е доста тягостно, буквално крещи, докато аз пиша някакви глупости, за да не се налага да го погледна. Знам, че в един момент ще се наложи да го направя. Би следвало да му задам и някои въпроси, но установявам, че всички мисли са избягали с писъци от мозъка ми.
– Е, откъде да започнем? – пита мъжът, като ме принуждава да вдигна поглед и да чуя въпроса му. Той се усмихва. Аз съм ужасно нервна.
Взира се в мен над ръба на бутилката с вода, а после я вдига към прекрасните си устни. Свеждам очи, за да не го гледам, като се пресягам напред, за да налея вода в моята чаша. Боря се да овладея нервите си, но още усещам погледа му върху себе си. Това е много неудобно. Никога не съм изпитвала такова въздействие от някой мъж.
– Предполагам, че трябва да ми кажете защо съм тук.
„Аз говоря!“ Поглеждам отново към него, докато вземам чашата от масата.
– О? – казва той тихо. Бръчката му се появява отново. Дори с нея е красив.
– Потърсили сте ме лично – притискам аз.
– Да – отговаря той просто и отново се усмихва. Трябва да отместя поглед.
Сръбвам от водата, за да навлажня пресъхналата си уста, и прочиствам гърло, преди да срещна отново неговия втренчен поглед.
– Може ли да попитам защо?
– Можете. – Той сваля крак и се навежда напред, за да сложи бутилката на масата, после поставя лакти на коленете си, но не казва нищо повече. Няма ли да ми отговори?
– Добре. – Продължавам да го гледам втренчено, за да не прекъсна контакта с очи. – Защо?
– Слушал съм страхотни неща за вас.
Усещам как лицето ми пламва.
– Благодаря. И защо съм тук?
– Ами, за да проектирате. – Той се засмива и аз се чувствам глупаво, но изпитвам и малко яд. Той да не ми се присмива?
– Да проектирам какво по-точно? – питам. – От това, което видях, всичко е съвършено. – Със сигурност не иска да модернизира това прекрасно място. Провинциалните имения може да не са моята сила, но познавам класата, когато я видя.
– Благодаря – казва той тихо. – Носите ли портфолиото си?
– Разбира се. – Отговарям и бъркам в чантата си. Не ми е ясно защо му е. В него няма нищо, което би подхождало на това място.
Поставям папката на масата пред него и очаквам да я придърпа към себе си, но за мой ужас той се изправя с плавно движение, обикаля дивана и снижава чудесното си мускулесто тяло и сяда на дивана до мен. О, Боже! Мирише божествено – на свежа вода и мента. Сдържам дъха си.
Навежда се напред и отваря папката.
– Вие сте много млада, за да бъдете толкова завършен дизайнер. – Размишлява той и бавно разгръща страниците на портфолиото ми.