Не мога да не го гледам и също му се усмихвам.
– Добър ли сте? – питам, защото това е единственото, което ми хрумва. Представям си, че е добър във всичко.
– Много – потвърждава тихо той. Кимам за одобрение и за няколко секунди погледите ни остават сплетени, но аз съм първата, която свежда глава. – Ще продължим ли? – пита той, става от стола и сочи към изхода.
– Да – усмихвам се. Предполага се, че съм тук, за да работя все пак. Досега съм постигнала само едно силно изчервяване и съм установила любовта му към екстремните спортове. Имам чувството, че съм в транс.
Обръщам се към двамата мъже на бара, усмихвам се за довиждане и те вдигат бутилки, след което продължават разговора си. Тръгвам към вратата, която води към преддверието, и го усещам зад гърба си. Той е толкова близо, че долавям аромата му. Затварям очи и пращам малка молитва до Бог да ме преведе през това бързо и с поне частица ненакърнена гордост. Джеси Уорд е прекалено ослепителен, а това ме обърква страшно много.
– Така, сега за основния детайл. – Той започва да изкачва широкото стълбище и аз го следвам до голямо фоайе. – Това са частни стаи – казва той, сочейки различни врати.
Следвам го, възхищавам се на чудесния му гръб и мисля, че това вероятно е най-сексапилната походка, която някога съм имала привилегията да видя. Когато откъсвам очи от стегнатия му задник, виждам, че има поне двайсет врати, подредени на равномерно разстояние една от друга, които водят към въпросните частни стаи. Той ме води до друго голямо стълбище, което достига до следващ етаж. В основата му има красив прозорец със стъклопис и арка, която води към друго крило.
– Това е разширението. – Той ме повежда към новото крило. – Именно тук ми трябва вашата помощ – добавя той и спира в началото на коридор, който води към други десет стаи.
– Всичко това е ново, така ли? – питам.
– Да, всички стаи са празни в момента, но съм сигурен, че вие ще поправите това. Нека ви покажа!
Аз съм повече от шокирана, когато той хваща ръката ми и ме дърпа по коридора към последната врата. „Неуместно!“ Ръката му все още е хладна и лепкава и съм сигурна, че усеща треперенето ми. Вдигнатата вежда и леката усмивка, която ми хвърля, ми казват, че съм права. Има нещо като заряд, който преминава между нас и ме кара да тръпна.
Той отваря вратата и ме въвежда в скоро измазана стая. Тя е огромна, а новите прозорци са съвършено копие на тези в основната сграда. Който и да е построил това крило, е свършил чудесна работа.
– Всички ли са толкова големи? – питам и извивам пръстите си, докато той не пуска ръката ми. Дали се държи така с всички жени?
– Да.
Заставам в центъра на стаята и се оглеждам наоколо. Размерът е добър. Забелязвам още една врата.
– Баня? – питам и влизам.
– Да.
Стаите са огромни, особено според стандартите на хотелите. Много би могло да се направи с тях. Щях да бъда развълнувана, ако не бях толкова разтревожена какво се очаква от мен. Това не е „Луссо“. Излизам от банята и откривам Уорд, облегнат на стената с ръце в джобовете на панталона, а очите му са забулени и тъмни, докато ме наблюдава. Боже мой, мъжът е олицетворение на секс. Почти съм разочарована, че традиционният дизайн не е част от професионалната ми квалификация и че изобщо не представлява интерес за мен.
– Не съм сигурна, че аз съм най-подходящата за тази работа. – Звуча изпълнена със съжаление, което е нормално, защото съм. Съжалявам, че не мога да се стегна.
Той ме поглежда, премрежените му очи пробиват защитите ми и ме карат да пристъпвам от крак на крак.
– Мисля, че имате това, което искам – казва той тихо.
– Винаги съм проектирала в стил модерен лукс. – Отново оглеждам стаята и бавно насочвам погледа си към него. – Сигурна съм, че ще бъдете по-щастлив да работите с Патрик или с Том. Те се занимават с нашите традиционни проекти.
Той ме оглежда за секунда, поклаща отново глава и се избутва от стената с рамо.
– Но аз искам вас.
– Защо?
– Сигурен съм, че ще се справите много добре.
Неволна въздишка се изтръгва от устните ми при неговите думи. Не съм сигурна как да разбирам изказването му. Дали има предвид уменията ми като дизайнер, или нещо друго? Защото начинът, по който ме гледа, ми казва, че е второто. Той е толкова непоносимо самоуверен.
– Какви са представите ви за дизайна? – питам, защото всички други думи са се изпарили от ума ми. Бузите ми отново поруменяват.