– Пристигнахме. – Асансьорът отваря врати направо в панорамния апартамент. – След теб, Ава.
– Благодаря. – Влизам в обширното пространство и моментално забелязвам, че този панорамен апартамент е почти същият като онзи в „Луссо“.
– Виждаш, че тук сме използвали дъб. Всички прозорци и врати са от материали, които щадят околната среда. Сигурна съм, че Микаел те е информирал за тази част от изискването в имейла, който ти е пратил. – Поглеждам я и тя сигурно е доловила празното ми изражение, защото се засмива и поклаща глава. – Не го е споменал в имейла, така ли?
– Не – отговарям и се моля да съм го прочела правилно и изцяло.
– Ще трябва да му простиш. Малко е разсеян заради развода.
Развод? О, това ли го е задържало в Дания? Мисля, че е неуместно тя да ми споменава толкова интимна подробност от личния живот на Микаел.
– Смятай ме за осведомена! – усмихвам се.
През следващите няколко часа Ингрид ме разхожда из цялата сграда. Правя снимки на пространството и водя записки по пътя. Микаел и партньорът му определено знаят как да строят модерни, луксозни сгради. Гледките към Холанд парк и към града са невероятни.
Накрая се озоваваме отново в основното фоайе.
– Благодаря, че ме разведе, Ингрид. – Свалям каската и жилетката.
– За нищо, Ава. Имаш ли всичко, което ти е необходимо?
– Да, ще чакам Микаел да ми се обади.
– Каза, че ще ти звънне в понеделник. – Тя стиска ръката ми.
Сбогуваме се и аз се отправям към офиса, като по пътя се обаждам на лекаря си. Трябва да ми изпише нови хапчета. Уреждам си час за четири днес, което е облекчение. Не че планирам да правя много секс в близко бъдеще. Напоследък имах достатъчно, за да ми държи влага известно време.
– Добър ден! – припявам към Том и Виктория, докато влизам в офиса.
Том се мръщи и поглежда часовника.
– Опа! Закъснявам за госпожа Бейнс. Тя ще има котенца. Ще се върна, след като усмиря смахнатата стара птица – съобщава той, събира чантата си и излиза от офиса.
– Добре ли си, Виктория? – питам и се приземявам на бюрото си. Тя се е заблеяла. – Ало! – извиквам.
– А? О, съжалявам. Бях на светлинни години от тук. Какво каза?
– Добре ли си?
Тя се усмихва весело и отмята русите си къдри през рамо.
– Няма как да съм по-добре.
– И защо така? – питам с вдигната вежда.
Тя се кикоти като момиченце.
– Имам среща с Дрю в петък вечер.
Знаех си, въпреки че все още не мога да приема идеята за връзка между вятърничавата Виктория и сериозния Дрю.
– На хубаво място ли?
Тя свива рамене.
– Не каза. Просто попита може ли да ме изведе. – Мобилният ù телефон звъни и тя се извинява, точно когато моят телефон издрънчава от получено съобщение. От Кейт.
Тъкмо си включихме телефоните. Бях... заета. Виждала ли си Джеси?
Заети? Сам и Кейт „заети“ – вероятно е благодат.
Не.
Няма нужда да казвам нищо повече от това и се надявам Кейт да не реши, че трябва да ми отговори и да ми каже това, което вече знам. Ще ми се.
Добре. Схващам картинката. Само да знаеш, че двамата със Сам имаме 30 пропуснати обаждания. И Сам говори с него. Не е щастлив, но поне вече знае, че си жива.
Какво мисли той, че може да ми се е случило? Отново се вторачвам в компютъра си и отново заглушавам телефона си, щом почва да дрънка Black and Gold, но след като рефренът се повтаря три пъти с подскачане, напълно изключвам звука. Мъжът е упорит трън в задника.
– Изчезвам – обажда се Виктория и става от бюрото си.
Махам ù за довиждане и започвам да преглеждам пощата си, а после правя копия на някои скици, които да изпратя на доставчиците.
Става три часа и отивам да правя кафе.
– Ава? – чувам Сали да ме вика. Показвам глава през вратата на кухнята и я виждам да държи телефона. – Един мъж те търси, но не иска да каже кой е.
Сърцето ми скача в гърлото. Знам адски добре кой е.
– На изчакване ли е?
– Да. Да те свържа ли?
– Не! – изкрещявам и горката нервна Сара трепва. – Съжалявам. Кажи му, че не съм в офиса!
– О, добре. – Тя изглежда ококорена и объркана, докато натиска копчето на телефона, което ще я свърже отново с Джеси. – Съжалявам, господине, Ава е извън офи-... – Тя подскача един метър във въздуха и изпуска слушалката със силно изтропване. Пипа неуверено по бюрото, докато го вдигне отново. – Аз... аз... аз... съ-... съжалявам, господине... – Горката Сали заеква неудържимо, което ми показва, че Джеси ù крещи по телефона. Изпитвам ужасна вина, че я подлагам на това. – Господине, моля ви... Аз... аз ви уверявам, че тя... не е тук.
Гледам я как психясва на бюрото си и ме гледа ококорена и зашеметена, докато Господин Невротик я напада словесно. Усмихвам ù се извинително. Ще ù купя цветя.