– Помислих...
– Че пак съм избягала – довършвам вместо него, като отпускам ръка върху неговата на коляното ми. – Бях под душа.
– Къде са дрехите ти? – Той оглежда обвитото ми в хавлия тяло.
– В гардероба – отговарям сухо.
Ръката му изчезва под кърпата и той ме стисва над бедрото. Аз подскачам и изпускам кърпата.
– Сарказмът не ти отива, жено.
– Извинявай – пелтеча. Той отдръпва ръката си и аз се отпускам. – Сали хареса цветята.
– А ти хареса ли твоите?
– Харесах ги. Благодаря.
– Мой човек!
Виждам, че Сам се качва по пътеката, а когато отново поглеждам към Джеси, той сякаш ще припадне. Очите му са широко отворени. Той скача и ме придърпва, като полага огромно усилие да ме запази покрита с кърпата.
– Сам, да не си направил и крачка повече! – крещи. Аз съм вдигната и напъхана през вратата със скорост, при която бих могла да си счупя врата. Чувам как Сам се смее, докато Джеси ме взима на ръце и тича по стълбите, като мърмори как ще избоде нечии любопитни очи. После ме хвърля на леглото.
– Облечи се. Излизаме.
Врътвам глава. „Няма да ходя в имението“ – решавам, докато ставам от леглото вече без кърпа и се отправям към тоалетката.
– Къде?
Той се взира в извивките на бедрата ми.
– Докато тичах, ми хрумна, че все още не съм те водил на вечеря. Имаш най-невероятните крака. Обличай се! – Той кимва към гардероба ми.
Ако има предвид да вечеряме в имението, не участвам. Ще избягвам това място на всяка цена, ако тя е там. А шансовете да е там – като се има предвид, че работи за него – са много големи.
– Къде – питам отново, докато мажа краката си с кокосово масло.
– В малък италиански ресторант. Облечи се, преди да съм си прибрал дълговете.
Ставам и започвам бавно да втривам крема.
– Дългове ли?
Веждите му се вдигат.
– Длъжница си ми.
– Нима? – Мръщя се, но знам точно за какво говори.
– О, да. Ще чакам отвън, за да не се изкуша да те обладая. – Усмихва ми се закачливо. – Не искам да мислиш, че всичко е заради секса. – И той се отправя навън.
Тези няколко думи ми оправят настроението. Може би довечера ще открия какво става в тази красива и пълна със сложни мисли глава.
Спираме пред малък италиански ресторант в Уест Енд. Слизам от колата, Джеси идва към мен, хваща ръката ми и ме издърпва в нещо, което може да се опише само като всекидневна. Мъждиво осветена, с типично италиански предмети във всяко кътче, залата ме кара да се чувствам като в Италия в средата на осемдесетте.
– Сър Джеси, колко е хубаво да ви видя отново. – Към нас се приближава дребен италианец с лице, което излъчва щастие.
Джеси стиска ръката му.
– Луиджи, и аз се радвам да те видя.
– Елате, елате! – Луиджи ни въвежда по-навътре в помещението и ни настанява на малка маса в ъгъла. На кремавата покривка са избродирани малки корони. Много е красива.
– Луиджи, това е Ава – представя ни Джеси.
Италианецът ми се покланя.
– А, красиво име за красива жена, да? – Аз се усмихвам и се изчервявам леко на неговата дързост. – Какво би искал сър Джеси?
– Може ли? – пита Джеси, сочейки ми менюто.
Пита мен?
– Обикновено не питаш – промърморвам. Веждата му се вдига, а устните му се свиват, сякаш иска да ми каже „не насилвай късмета си“. Оставям го да избере. Той явно познава менюто.
– Добре, Луиджи. Искаме два пъти фетучини с тиквички, пармезан и лимонов сос, бутилка „Фамилия Анселма Бароло“ от двехилядната година и вода.
Луиджи записва поръчката ни бързо и се отдръпва.
– Да, да, сър Джеси.
Джеси се усмихва доволно.
– Благодаря, Луиджи.
Италианецът се оттегля припряно и ни оставя в тихия ъгъл на ресторанта.
– Често ли идваш тук? – питам.
Усмивката му става сърдечна, от което коленете ми започват да треперят.
– Опитваш се да ме въвлечеш в лек разговор ли?
– Разбира се. – Усмихвам се, а той се намества в стола.
– Марио, главният барман в имението, настоя да дойда и аз го направих. Луиджи му е брат.
– Луиджи и Марио? – изсумтявам, което прозвучава грубо. Джеси повдига вежди. – Съжалявам, носът ме сърби.
– Разбирам. – Той се намръщва, когато Луиджи се връща с питиетата, но ми сипва малко вино, а на себе си налива вода.