– Поръча цяла бутилка за мен ли? – изтърсвам. – Ти няма ли да пиеш? – Боже, това ще ме отреже.
– Не. Аз карам.
– А на мен ми е позволено, така ли?
Устните му се свиват в права линия, но виждам, че се опитва да потисне усмивка, предизвикана от моето безочие.
– Позволено ти е.
Мръщя се, взимам чашата и отпивам внимателно, докато той ме наблюдава. Виното е хубаво.
– Купил си ван на Кейт.
– Така е.
– Защо?
– Защото не искам да бъдеш подхвърляна насам-натам в багажното на онази таратайка.
Леко поклащам глава на неговата прямота и докато гледам през масата към красивия невротизиран мъж, в мозъка ми изведнъж избухват въпроси.
– Искам да знам на колко години си – заявявам уверено. Това с възрастта е доста глупаво.
Той обхожда ръба на очилата с върха на пръста си, докато ме гледа.
– На двайсет и осем. Разкажи ми за семейството си!
– Аз попитах първа.
– А аз отговорих. Разкажи ми за семейството си!
Поклащам глава отчаяно.
– Те се оттеглиха в Нюкий преди няколко години – въздишам. – Татко имаше строителна фирма, мама е домакиня. Баща ми беше застрашен от втори инфаркт, така че решиха да отидат в Корнуел. А брат ми сбъдна мечтата си да живее в Австралия. Защо ти не ми разкажеш за родителите си? – Следя внимателно, почти неспокойно неговата реакция.
Той отпива от водата и аз съм повече от изненадана, когато най-накрая отговаря.
– Те живеят в Марбея. И сестра ми е там. Не сме говорили от години. Те не бяха щастливи, че Кармайкъл ми остави имението и всичките си притежания.
– Оставил ти е всичко?
– Да. Бяхме близки, а той не говореше с родителите ми. Те не одобряваха това.
– Не са одобрявали това, че сте били близки?
– Определено. – Той започва да хапе устната си.
– Какво има да одобряват? – Вече съм напълно заинтригувана.
Той въздиша. Мога да преценя, че се чувства неудобно от този разговор.
– От момента, в който завърших училище, започнах да прекарвам цялото си време с Кармайкъл. Мама, татко и Амалия се преместиха в Испания, а аз отказах да тръгна с тях. Бях на осемнайсет и никога до този момент не се бях забавлявал повече. Останах с него. Те не бяха доволни от това. – Джеси свива рамене. – Три години по-късно той почина и аз останах да управлявам имението – разказва това без намек за чувство и отпива още една глътка вода. – Отношенията ни се изостриха след това. Те настояваха да продам имението, но аз не можех. То беше рожбата на Кармайкъл.
Зашеметена съм. За пет минути научих повече за този мъж, отколкото за цялото време, откакто го познавам. Защо е толкова приказлив тази вечер? Решавам да се възползвам от предимството – не знам кога ще имам друга възможност.
– Какво правиш за удоволствие?
Зелените му очи заблестяват и той се ухилва порочно.
– Чукам те.
Зяпвам при този тъп отговор, но запазвам самообладание, въпреки че вътрешно се топя.
– Харесва ти да имаш власт в спалнята – заявявам без дори намек от изчервяване. Горда съм от себе си. Уменията му и влиянието му над цялото ми същество ме правят нервна.
– Да. – Лицето му е напълно безизразно.
– Господар ли си? – изтърсвам, след което мислено се пробождам с прекрасната сребърна вилица пред мен. Как ми хрумна това?
Той започва да кашля, малко остава да изплюе водата си върху мен.
Оставя чашата и взима платнената салфетка, за да избърше устните си, докато поклаща глава с лека усмивка.
– Ава, нямам нужда от подобен род уговорки, за да накарам жената да направи каквото искам в спалнята.
– Ти си много властен – заявявам хладно и се вглеждам във виното си. Ще трябва да приема и това.
– Погледни ме! – заповядва той меко и аз като негова робиня, каквато всъщност съм, вдигам очи и виждам как погледът му омеква, докато той се обляга и се отпуска в стола си. – Така е само с теб.
– Защо?
– Не знам. – Той набързо захапва устната си. – Ти ме подлудяваш.
Въздишам уморено над чашата с вино. Аз ли го подлудявам? „Това важи и за теб, Уорд.“
– Пастата идва. – Вдигам очи и виждам как Луиджи въздиша, докато се приближава.
– Прекрасни хора. – Той поставя две огромни купи пред нас. – Buon appetito!31
31 Buon appetito (ит.) – Добър апетит. Б.пр.
– Благодаря, Луиджи. – Джеси се усмихва любезно.
Аз побутвам пастата с вилицата и си играя с нея известно време, после опитвам.
– Хубава ли е? – пита Джеси.
Кимвам и започваме да се храним в спокойно мълчание, като от време на време хвърляме по някой поглед един на друг.
– Кога купи панорамния апартамент? – питам.
Той отговаря, преди да поднесе храната до устата си.
– През март. – Изяжда и последната храна и избутва купата настрани, преди да посегне отново към водата.