– Така и не ми каза защо искаше точно аз да работя по разширението на имението. – Не мога да ям повече и също избутвам купата си настрани.
Джеси поглежда останалата храна и отново се обръща към мен.
– Купих жилището и много харесах това, което беше направила с него. Уверявам те, че не очаквах да си толкова забележителна с твоята идеална фигура, матова кожа и огромни кафяви очи. – Той поклаща глава все едно се опитва да пропъди спомена. Чувствам се някак по-добре от мисълта, че и той е бил толкова разтърсен от срещата ни, колкото и аз.
– Ти също не беше точно господарят на имението, когото си представях. – Потръпвам, когато си спомням какъв ефект имаше и има и сега върху мен. – Откъде знаеше къде ще бъда онзи понеделник по обед, когато се блъснах в теб на бара?
Той повдига рамене.
– Имах късмет.
– Разбира се. – Присмивам му се. По-вероятно ме е следил.
Поглеждам нагоре и виждам как изкусителните му устни се извиват в усмивка.
– Не бях в състояние да мисля за нищо друго, след като ти напусна имението. Трябваше да те имам.
– Винаги ли получаваш това, което искаш?
Той ме гледа през масата, лицето му е напълно безизразно, когато се навежда напред.
– Не мога да отговоря на това, Ава, защото никога не съм искал нищо достатъчно силно, че да го преследвам толкова упорито. Не и както искам теб.
– Вече ме имаш. – Спирам и се принуждавам да задам единствения въпрос, който не мога да подмина. – И след като преследването приключи все още ли ме искаш?
Той се обляга назад, изучава ме и прокарва пръсти по чашата с вода.
– Повече от всичко.
Издишвам рязко. Не съм сигурна дали от облекчение, или от желание.
– Тогава съм твоя.
Езикът му бавно преминава по долната му устна.
– Ава, ти си моя, откакто се появи в имението.
– Така ли?
– Да. Ще прекараш ли нощта с мен?
– Молиш ме или ми заповядваш?
– Моля те, но съм сигурен, че ако не отговориш правилно, мога да измисля нещо, което да промени намеренията ти. – Той се усмихва леко.
– Ще прекарам нощта с теб.
Джеси кимва с одобрение.
– А утрешния ден?
– Да.
– Вземи си почивен ден – нарежда ми той.
– Не.
Очите му се присвиват.
– Какво ще кажеш за петък вечер?
– Уговорих се да изляза с Кейт в петък вечер – уведомявам го, като устоявам на изкушението да усуча кичур от косата си. Той не може да мисли, че ще съм на разположение винаги, когато иска. Надявам се, че Кейт ще е свободна.
Присвитите му очи мигновено потъмняват.
– Откажи!
Това е нещо, което се налага да изясня – неговото невротично неблагоразумие.
– Ще излезем и ще пийнем по няколко питиета. Не можеш да ме спреш да се виждам с приятели, Джеси.
– Колко точно са „няколко питиета“?
Усещам как веждите ми се събират.
– Не знам. Зависи как се чувствам – гледам го с укор.
Той отново започва да хапе долната си устна и виждам как зъбните колелца в ума му се изтощават. Той се опитва да измисли как да обиколи това препятствие. Аз също не съм от помощ, като се има предвид състоянието, в което бях изпаднала миналата събота.
– Не искам да пиеш, когато не съм с теб – казва твърдо.
– Какъв лош късмет, не мислиш ли? – Боже, колко съм смела!
– Ще видим – казва той по-скоро на себе си.
Седим тихо и се гледаме през масата – той се мръщи, а аз потискам лека усмивка. След няколко мига той се отпуска назад в стола, а очите му са пълни с неизказани намерения. Не отклонявам засрамено очи от съсредоточения му поглед. Напротив, изразявам равностойни намеренията си и неприкритата си покана. Искам го отчаяно, въпреки предизвикателното му поведение.
Луиджи идва, прибира съдовете ни и нарушава момента.
– Харесвате? – пропява той.
Джеси не отклонява поглед.
– Чудесно беше, Луиджи. Благодаря – гласът му е дрезгав и той потропва по масата със средния си пръст. Усещам кракът му да забърсва моя и това е всичко, което е нужно, за да почувствам как всичките ми нервни окончания оживяват и да започна да дишам учестено. Горя от глава до пети... И той го знае.
– Сметката, моля, Луиджи – заповядва той, а приятелският му тон е заменен с настойчивост.
Изглежда Луиджи схваща посланието, защото не ни предлага менюто с десертите, а просто се оттегля и се връща почти веднага с черен поднос, на който има ментови бонбони и парче хартия. Без да поглежда сметката, Джеси става, вади пачка банкноти от джоба на дънките си и оставя няколко на масата. Протяга се, сграбчва ръката ми и казва:
– Тръгваме.
Аз съм изтеглена от стола и завлечена до вратата.