— Вземи ни ложа близо до Папата.
— Сигурно разбираш, че с него ще има много хора. Той ще бъде…
— Искам просто да му хвърля един поглед, това е. Само ни уреди ложата.
После те напуснаха ресторанта и Агила каза, че ще повърви до площада, който бе на две пресечки от тях. След като той си тръгна, Хари остана пред ресторанта, за да изчака Рамос. Погледна часовника си и видя, че е осем часът. Трябваше да бъде в кабинета на Ървинг в „Паркър сентър“. Питаше се дали заместник-началникът вече бе предприел дисциплинарни мерки срещу него. Вероятно щеше да го сложи зад някое бюро веднага щом се върнеше в града.
Освен… Освен ако не се върнеше с всички разрешени случаи в малкия си джоб. Само така имаше шанс при Ървинг. Знаеше, че трябва да напусне Мексико едва след като си оплете кошницата напълно.
Хрумна му, че беше глупаво да стои като мишена на тротоара пред ресторанта. Влезе пак вътре и застана до входната врата, оглеждайки се за Рамос. Келнерката се приближи, поклони се усърдно няколко пъти и се отдалечи. „Сигурно заради трите долара бакшиш“ — помисли си той.
На Рамос му бе нужен почти час, за да дойде. Бош реши, че не иска да бъде без кола, затова се разбра с агента да кара след него. Тръгнаха на север по „Лопес Матеос“. На кръговото кръстовище при статуята на Хуарес се отклониха на изток в някакъв квартал със складове без надписи. Свиха в една уличка и паркираха зад сграда, която беше изподраскана с графити. След като слезе от разбрицания си шевролет „Камаро“ с мексикански номера, Рамос крадешком се огледа.
— Добре дошъл в скромното ни федерално управление — рече той.
Вътре беше подобаващо тихо за неделя сутрин. Нямаше никой друг. Рамос запали лампите и пред Бош се откриха няколко реда бюра и шкафове с рафтове. В дъното имаше две хранилища за оръжия и двутонен сейф от Синсинати за съхраняване на веществени доказателства.
— Добре, нека видя с какво разполагаме, докато ми разказваш за снощи. Значи си сигурен, че някой се е опитал да те очисти?
— Единственият начин да съм по-сигурен е да ме бяха застреляли.
Лейкопластът, който Бош бе лепнал на врата си, беше закрит от яката му. Имаше лепенка и на дясната си длан, но тя също не се забелязваше. Той разказа на Рамос за изстрела в хотела, без да пропусне нищо, включително и факта, че е открил гилза в стая 504.
— Ами куршумът? Възстановим ли е?
— Предполагам, че още си стои в таблата на леглото. Не се мотах много там, за да проверя.
— Да, басирам се, че си изприпкал да предупредиш мексиканското си приятелче. Бош, кога ще поумнееш? Може и да е добър човек, ама не го познаваш. Може пък той да е скроил цялата работа.
— Всъщност, Рамос, аз наистина го предупредих. После обаче излязох и направих каквото искаше.
— За какво говориш?
— „Инвайробрийд“. Снощи влязох там.
— Какво? Бош, ти луд ли си? Не съм ти казвал да…
— Стига де, не се ебавай с мен. Наприказва ми всички онези глупости снощи, за да науча какво е нужно за разрешаването на обиск. Не ме будалкай. Тук сме сами. Зная, че искаше точно това и го получи. Запиши ме като информатор.
Рамос крачеше нервно пред шкафовете. Добре си играеше ролята.
— Слушай, Бош, трябва предварително да съм упълномощил всеки информатор, с който работя. Така че информацията ти няма да се приеме. Не мога…
— Направи така, че да се приеме.
— Бош, не…
— Искаш ли да разбереш какво открих там, или предпочиташ да забравим за това?
Въпросът накара агента да млъкне за малко.
— Вашите нинджи… Как им викахте, ТЕИЕ? В града ли са вече?
— ТЕУЕ, Бош. Да, пристигнаха снощи.
— Хубаво. Ще се наложи да се задействаш. Видяха ме.
Бош забеляза как лицето на агента помръкна. Той поклати глава и се отпусна на един стол.
— Мамка му! Откъде знаеш?
— Имаше една камера. Забелязах я твърде късно. Измъкнах се, но някакви типове дойдоха да огледат. Не биха могли да ме познаят, бях с маска. Ала все пак знаят, че някой е влизал.
— Добре, Бош, не ми оставяш много възможности. Какво видя?
Най-после. Рамос признаваше незаконното претърсване, одобряваше го. Сега вече последствията нямаше да се стоварят върху Бош. Той му разказа за капака в пода, скрит под камарата табли за насекоми в залата за облъчване.
— Не го ли отвори?
— Нямаше време, но и иначе не бих го направил. Проверявах тунели във Виетнам. Всеки скрит капак в земята си беше чиста клопка. Хората, които дойдоха, след като се измъкнах от фабриката, пристигнаха с кола, а не през тунела. Това веднага ти показва, че в тунела може да има капан.