— Дявол да го вземе, момче, името не стеснява особено кръга. Мур е един от големите родове тук. Голяма фамилия. Пълно е с братя и братовчеди. Знаеш ли какво, нека…
— Имате ли фотографии? Нали разбирате, албуми със снимки на рода Мур. Виждал съм снимки на бащата. Мога да го позная…
— Ами нали това казвам, нека ти предложа две-три неща. Ще намерим твоя Мур. Вече и аз изпитвам любопитство. Между другото, защо правиш това за приятеля си?
— Опитвам се да проследя родословното дърво. Да го съставя цялото вместо него.
След няколко минути старецът го бе настанил на другото бюро с три книги. Те бяха подвързани с кожа и миришеха на прах. Бяха големи колкото годишници и представяха историята чрез съчетание от фотографии и текст на всяка страница. Отвори наслуки едната книга и видя черно-бяла снимка на хотел „Де Анса“ в процес на строеж. После започна подред. Първата книга се казваше „Калексико и Мексикали: седемдесет и пет години на границата“ и като хвърляше бърз поглед на фотографиите и текста по страниците, Бош си състави обща представа за историята на двата града и хората, които ги бяха построили. Същото му бе разказал и Агила, но тук нещата бяха представени през погледа на белите. Томчето, което прегледа, описваше ужасната бедност в Тапай, Китай, и разказваше как мъжете, подложени на нея, с радост дошли в Баха Калифорния, да търсят късмета си. Не се казваше нищо за нископлатен труд.
През двайсетте и тридесетте години на века Калексико бил процъфтяващ град, собственост на компанията за недвижими имоти около река Колорадо, чиито управители ставали притежатели на всяко парче земя, което измерели. Според книгата много от тези хора построили разкошни домове и имения върху крайморските носове, издигащи се в покрайнините на града. Докато четеше, той многократно срещна имената на трима братя Мур: Андерсън, Сесил и Морган. Споменаваха се и други Мур, но братята винаги се свързваха с нещо важно и заемаха високи постове в компанията.
Докато прелистваше една глава, озаглавена „Град с мръсни пътища се къпе в злато“, Бош видя мъжа, който го интересуваше. Това бе Сесил Мур. Там сред описанията на спечелените от памука богатства в Калексико имаше фотография на човек с преждевременно побеляла коса, застанал пред дом в средиземноморски стил с размерите на училище. Той бе мъжът от снимката, която Мур бе пазил в измачкания бял плик. А в лявата част на дома като камбанария се издигаше кула с два сводести прозореца, разположени един до друг в най-високата й точка. Кулата придаваше на къщата вид на испански замък. Това бе първият дом на Кал Мур.
— Ето човека и мястото — каза Бош, след като занесе книгата на стареца.
— Сесил Мур — рече той.
— Още ли е жив?
— Не, нито един от братята не е сред живите. Той обаче си отиде последен. Сесил почина миналата година по това време, както си спял. Ама мисля, че грешиш.
— Защо?
— Сесил нямаше деца.
Бош кимна.
— Може да сте прав. Ами тази къща? И нея ли я няма вече?
— Не правиш никакво родословно дърво, нали?
— Не. Аз съм полицай. Дойдох от Лос Анжелис. Проверявам историята, която един човек ми разказа за този мъж. Ще ми помогнете ли?
Старецът го погледна и Бош съжали, че не бе откровен с него още в началото.
— Не зная какво общо има това с Лос Анжелис, ама карай. Какво друго искаш да знаеш?
— Тази сграда с кулата още ли стои?
— Да, Кастильо де лос Охос още стои. Замъкът с очите. Получил е името си заради тези два прозореца на върха на кулата. Когато светеха през нощта, хората казваха, че това са очи, наблюдаващи цял Калексико.
— Къде се намира?
— На един път западно от града, „Койот трейл“. Тръгваш по шосе 98, минаваш през Пинто Уош и стигаш до местността Крусификшън Торн. Свий по „Анса роуд“, като хотела в града. Той ще те отведе до „Койот трейл“. Замъкът е в края на пътя. Не можеш да го пропуснеш.
— Кой живее там сега?
— Мисля, че никой. Виж, той го остави на града. Общината обаче не можеше да поеме поддръжката на такова място. Продадоха го… Всъщност струва ми се, че купувачът дойде от Лос Анжелис. Ама доколкото знам, изобщо не се е нанасял. Жалко. Надявах се да го направим музей.
Бош му благодари и излезе, за да се отправи към Крусификшън торн. Кой знае дали Кастильо де лос Охос не беше само едно имение на умрял богаташ без никакво отношение към случая. Нямаше си обаче друга работа и импулсът му го подтикваше да продължи.
Щатското шосе 98 бе с две асфалтирани платна и се простираше на запад от самия град, успоредно на границата през обработваема земя, набраздена като огромна мрежа от напоителни канали. Докато караше, му замириса на зелени чушки и кориандър. А след като мина покрай едно поле, засадено с памук, Бош осъзна, че цялото това обширно пространство някога е било огромната собственост на компанията.