Бош предположи, че Марта бе прислужницата. Слугините бяха неразделна част от тези имения.
— Само гледаше и вероятно запомняше — продължаваше старицата. — Това, което Сесил стори с него, беше ужасно. Сега сигурно плаща за стореното. Сесил де.
— В какъв смисъл ужасно?
— Да отпрати така момчето и майка му. Мисля, че след това никога не е говорил с тях. Но аз често виждах как момчето, а сетне мъжът, идва да гледа замъка. Хората тук казват, че Сесил за това е вдигнал стената. Направи го преди двайсет години. Разправят, че просто му дошло до гуша да вижда Калексико на улицата. Така действаше Сесил. Не ти ли харесва гледката от прозореца, вдигаш стена. Ама аз пак мярвах младия Кал от време на време. Веднъж сама му занесох едно студено питие. Тогава не бях в тая количка. Той седеше в някаква кола и аз го попитах: „Защо идваш непрекъснато тук?“ А той само рече: „Обичам да си спомням, лельо Мери.“ Само това каза.
— Лельо Мери?
— Да. Мислех, че затова сте дошли. Моят Андерсън и Сесил бяха братя, мир на праха им.
Бош кимна и почтително изчака пет секунди, преди да се обади:
— Човекът от градския музей каза, че Сесил нямал деца.
— Разбира се, че ще го каже. Сесил го пазеше в тайна от хората. В дълбока тайна. Не искаше името на компанията да бъде опетнено.
— Майката на Калексико е била прислужницата?
— Да, тя… Но вие като че ли вече знаете всичко това.
— Само отчасти. Какво се е случило? Защо я е изгонил заедно с момчето?
Тя се поколеба, преди да отговори, сякаш за да подреди в ума си една история, станала преди повече от трийсет години.
— След като забременя, тя живееше там заедно с бебето. Той я накара. После, след четири-пет години, Сесил разбра, че го е лъгала. Един ден пратил част от хората си да я проследят през границата, когато тя отишла на гости на майка си в Мексикали. Нямало никаква майка. Просто имала мъж и друг син, по-голям от Калексико. Тогава той ги отпрати. Прогони собствената си кръв.
Бош дълго обмисля думите й. Жената се рееше в миналото.
— Кога видяхте Калексико за последен път?
— Хм, нека да помисля. Трябва да е било преди години. Накрая той спря да идва.
— Смятате ли, че е разбрал за смъртта на баща си?
— Нямаше го на погребението. Не че го обвинявам.
— Казаха ми, че Сесил Мур е оставил имението на града.
— Да, умря в самота и остави всичко на града, без изобщо да се сети за Калексико или за някоя от бившите си жени и любовници. Сесил Мур беше подъл човек дори и в смъртта си. Естествено, съветът не можеше да използва мястото. Прекалено голямо е и скъпо за поддръжка. Калексико вече не е процъфтяващ като някога град и не може да се справи с такова имение. Имаше идея да се използва като исторически музей, ама човек не може да напълни и един килер с историята на този град. Така че с музея нищо не стана. Съветът продаде мястото. Чух, че взели повече от милион. Може би няма да са на червено няколко години.
— Кой го купи?
— Не зная, обаче така и не се нанесоха. Взели са някого да наглежда замъка. Миналата седмица видях, че светеше. Ама доколкото знам, никой не се е нанасял. Сигурно е някаква инвестиция. Не разбирам в какво. Тук сме тъмна Индия.
— Един последен въпрос. Имало ли е някога друг човек с Мур, когато той е гледал замъка?
— Винаги бе сам. Горкото момче, винаги само там отвън!
Докато се връщаше към града, Бош мислеше за самотните бдения на Мур пред къщата на баща му. Чудеше се дали копнежът му е бил по замъка и спомените, свързани с него, или по бащата, който го бе прогонил. Или пък и по двете.
В ума му изплува споменът за кратката среща със собствения му баща. Болен старец на смъртния си одър. Бош му беше простил за всяка ограбена от него секунда. Осъзнаваше, че трябваше да го стори, или през остатъка от живота си щеше да страда напразно по миналото.
Глава XXVII
Колоната от автомобили, отиващи в Мексико, бе по-дълга и се движеше по-бавно от предния ден. Бош предположи, че причината беше коридата, която привличаше хора от целия окръг. Това бе традиционно неделно развлечение, не по-малко популярно тук от мачовете на „Рийдърс“ в Лос Анжелис.
Бош бе на две коли разстояние от мексиканския граничар, когато осъзна, че неговия „Смит и Уесън“ все още стоеше в кобура на гърба му. Беше прекалено късно да направи нещо. Когато стигна до служителя, каза само „за коридата“ и онзи му махна да продължи.