Мур кимна безмълвно за пореден път. Хари извади две двайсетачки, които се надяваше да покрият сметката и все пак да остане нещо и за бармана. После си излезе.
Повече не видя Мур.
Бош излезе на магистралата „Антилоп Вали“ и се отправи на североизток. При надлеза на „Сенд каньон“ погледна от другата страна на магистралата и видя бял микробус от телевизията да се насочва на юг. На него бе изписана голяма деветка. Това означаваше, че когато Хари пристигнеше, съпругата на Мур вече щеше да е уведомена. Почувства известна вина за това, примесена с облекчение, че нямаше да я изненада с новината. При тази мисъл осъзна, че не знае името на вдовицата. Ървинг му бе дал само адреса, явно приемайки, че Бош знае името й. Когато излезе от магистралата на шосе „Сиера“, той се помъчи да си спомни вестникарските истории, които бе чел през седмицата. В тях бе и името й.
Ала не можеше да се сети. Спомни си, че е учителка (май по английски) в една гимназия във Вали. В докладите пишеше, че нямат деца. Спомни си и че са разделени със съпруга и от няколко месеца, но името й му убягваше.
Той зави по „Дел Прадо“, загледа се в номерата, край които минаваше, и накрая паркира пред къщата, била някога домът на Мур. Обикновено, подобно на ранчо здание. Изглеждаше голямо, може би с четири спални, и Бош си помисли, че това е странно за бездетна двойка. Може би навремето са имали други планове.
Лампата над входната врата не светеше. Тя не очакваше никого. Не искаше никого. Въпреки това Бош видя на лунната светлина моравата отпред и прецени, че не е косена повече от месец. Високата трева заобикаляше бялата табела „Недвижим имот Райтънбоу“, която бе забита до тротоара. В алеята пред къщата нямаше коли, а вратата на гаража бе затворена. Двата му прозореца бяха като тъмни, зеещи очни кухини. Слаба светлина се процеждаше само иззад пердето на широкия прозорец до входната врата. Запита се как ли изглеждаше тя и дали чувстваше вина или гняв. Или и двете.
Хвърли цигарата си на улицата и я настъпи, когато излезе от колата. Сетне се запъти покрай тъжно изглеждащата табела „За продан“ към вратата.
Глава IV
На изтривалката пред входната врата пишеше „Добре дошли“, ала тя бе захабена и от доста време никой не си бе правил труд да изтупа праха от нея. Бош забеляза всичко това, защото след почукването наведе глава. Знаеше, че ще е по-добре да гледа навсякъде другаде, само не и към тази жена.
Тя се обади след второто почукване:
— Махайте се. Без коментар.
Бош неволно се усмихна, като си спомни, че тази вечер и той бе използвал същата фраза.
— Здравейте, госпожо Мур. Аз не съм репортер. От лосанджелиската полиция съм.
Вратата се открехна с няколко сантиметра и се появи лицето й, скрито в сянката. Бош видя верижката на вратата, пресичаща отвора. Той вече бе извадил значката си.
— Да?
— Госпожа Мур?
— Да?
— Казвам се Хари Бош. Ъъ, детектив съм от лосанджелиската полиция. Изпратиха ме… Може ли да вляза? Трябва… да ви задам няколко въпроса и да ви уведомя за, ъъ, развитието на…
— Закъснели сте. Онези от 4-и, 5-и и 9-и канал вече бяха тук. Когато почукахте, предположих, че сте от някой друг канал. Втори или седми. За други не се сещам.
— Мога ли да вляза, госпожо Мур?
Той дръпна значката си. Жената затвори и Хари чу дрънченето на верижката. Вратата се отвори и тя го покани с жест. Бош влезе в антрето, покрито с ръждиви на цвят мексикански плочки. На стената имаше овално огледало и в него той я видя да затваря и заключва вратата. Забеляза, че в едната й ръка имаше книжна кърпичка.
— Много време ли ще отнеме? — попита жената.
Отвърна й, че няма, и тя, след като го въведе в дневната, седна на покрит с кафява кожа стол. Изглеждаше много удобен и бе близо до камината. Тя му посочи едно канапе срещу огъня. Мястото, където гостите винаги сядаха. В камината тлееше гаснещ огън. На масата до нея Хари видя кутия с хартиени кърпички и камара от листове. Приличаха повече на доклади или може би на контролни работи. Някои бяха подвързани.
— Съчинения за книги — обясни тя, след като улови погледа му. — Възложих на учениците си книги, върху които да напишат отзиви преди коледната ваканция. Тази Коледа за първи път щях да съм сама и като че ли исках да съм сигурна, че ще има нещо, което да ми ангажира вниманието.
Бош кимна и огледа останалата част от стаята. Работата му позволяваше да научи много за хората от стаите им, от начина, по който живееха. Често хората нямаха какво да му кажат, така че той получаваше информация чрез наблюденията си и вярваше, че го бива по тази част.