Стаята, в която седяха, нямаше много мебели. Не личеше тук да е имало големи забавления с приятели или със семейството. В единия край имаше голяма полица, запълнена с романи с твърди корици и огромни книги за изкуство. Нямаше телевизор. Нито следа от детско присъствие. Спокойно място за тиха работа или приказки край огъня.
С това обаче бе свършено.
В ъгъла срещу камината стоеше коледно дръвче, високо метър и половина. Беше украсено с бели лампички, червени топки и няколко ръчно направени играчки, които може би се предаваха от поколение на поколение. Хареса му, че сама е украсила дръвчето. Продължила е живота си и установените порядки сред развалините на брака си. Наредила е дръвчето заради себе си. Това го накара да почувства силата й. Обграждаше я твърда черупка от болка и вероятно самота, ала се чувстваше и сила. Дръвчето показваше, че тя бе жена, която ще превъзмогне този удар. Сама. Щеше му се да си спомни името й.
— Преди да започнете — обади се тя, — може ли да ви попитам нещо?
Крушката на лампата за четене до стола й бе слаба, но той ясно виждаше проницателността на кафявите й очи.
— Разбира се.
— Нарочно ли го направихте? Оставихте репортерите да дойдат първи, за да не ви се налага да вършите мръсната работа. Така наричаше съпругът ми задължението да уведомиш семейството. Наричаше го мръсна работа и казваше, че детективите винаги се опитват да се измъкнат.
Бош почувства как лицето му пламва. На полицата над камината имаше часовник, който като че ли цъкаше твърде силно в настъпилата тишина. Накрая той успя да каже:
— Късно ми наредиха да дойда тук. А и малко трудно намерих адреса. Аз… — Хари млъкна. Тя знаеше. — Съжалявам. Май сте права. Не бързах особено.
— Няма нищо. Не бива да ви поставям в такова положение. Сигурно е ужасна работа.
На Бош му се искаше да има шапка като всички детективи в старите филми. Тогава би могъл да я държи в ръцете си, да си играе с нея, да прокарва пръсти по периферията й — просто да прави нещо. Вгледа се по-внимателно в жената и забеляза изтощената й красота. Предположи, че е към тридесет и пет годишна, с кафява коса на кичури. Изглеждаше доста подвижна. Над изпъналите мускули на шията се виждаха ясно очертаните линии на брадичката й. Не си бе сложила грим, за да се опитва да скрие малките бръчки под очите си. Носеше сини джинси и провиснал бял пуловер, който вероятно е бил на мъжа й. Чудеше се каква част от Калексико Мур носеше тя все още в сърцето си.
Всъщност Хари й се възхищаваше, че го бе нападнала за мръсната работа. Осъзнаваше, че го заслужава. Познаваше я едва от три минути и тя като че ли му напомняше за някого, ала не бе сигурен за кого. Може би за някого от миналото. Редом със силата й се чувстваше спокойна нежност. Очите му непрекъснато се връщаха към нейните. Бяха като магнити.
— Както и да е, аз съм детектив Хари Бош — започна той отново, като се надяваше, че тя може да се представи.
— Да, казахте го вече. Помня статиите във вестниците, а и съм сигурна, че мъжът ми е говорил за вас… Струва ми се, когато ви преместиха в холивудския участък. Преди две години. Той каза, че едно от студията ви е платило много пари, за да използва името ви и да направи телевизионен филм по някакъв случай. Каза още, че сте си купили една от онези бомбастични къщи горе на хълмовете.
Бош неохотно кимна и смени темата:
— Не зная какво са ви казали репортерите, госпожо Мур, но бях изпратен да ви съобщя, че съпругът ви е намерен мъртъв. Съжалявам, че се наложи да ви го кажа. Аз…
— Аз знаех и вие знаехте, всяко ченге в града знаеше, че ще се окаже така. Не съм говорила с репортерите. Казах им, че няма да коментирам. Когато толкова много журналисти се изсипват пред къщата ти в коледната вечер, разбираш, че новините са лоши.
Той кимна и сведе поглед към въображаемата шапка в ръцете си.
— И така, ще ми кажете ли? Официално се води самоубийство, нали? С пушка ли го е направил?
Бош кимна пак и каза:
— Така изглежда, но нищо не е сигурно до…
— Докато не се направи аутопсия, зная. Омъжена съм за полицай. Тоест бях. Зная какво можете да кажете и какво не. Не можете да бъдете откровен дори с мен. Дотогава винаги съществуват тайни, които пазите за себе си.
Той видя как погледът й се изостря, става гневен.
— Това не е вярно, госпожо Мур. Само се опитвам да смекча…
— Детектив Бош, ако искате да ми кажете нещо, просто го направете.
— Добре, госпожо Мур, направил го е с пушка. Ако искате подробности, мога да ви ги дам. Съпругът ви, ако е бил той, е използвал пушка и тя е отнесла лицето му. Напълно. Затова трябва да се уверим, че трупът е негов и че сам го е направил, преди да можем да кажем нещо категорично. Не се мъчим да пазим тайни. Просто още не разполагаме с всички отговори.