— Ти искаше някой да дойде, нали?
— Понякога ми се щеше, друг път не.
Бош влезе в стаята и направи крачка встрани, за да бъде точно срещу Мур.
— Нови контактни лещи, брада. Приличаш на Папата… отдалеч. Как обаче убеди заместниците му, охраната му. Те просто си стояха настрана и те оставиха да влезеш и да заемеш мястото му, така ли?
— Парите ги убедиха. Сигурно и теб щяха да пуснат да се нанесеш там, Хари, ако имаше средства. Както виждаш, всичко може да бъде уговорено, когато разполагаш с пари. А аз разполагах. — Той кимна леко към брезентовото чувалче на леглото. — Ами ти? Имам пари. Не са много. Вътре има около сто и десет хилядарки.
— Мислех, че бягаш с цяло богатство.
— О, така е, така е. В чувалчето са просто парите, които са ми подръка. Заварваш ме малко на червено. Мога обаче да ти дам още. В банките са.
— Май освен с вида на Сорильо си злоупотребявал и с подписа му.
Мур не отвърна.
— Кой беше той?
— Кой?
— Знаеш много добре.
— Природен брат. Имахме различни бащи.
— Това място. Заради него беше всичко, нали? Това е замъкът, в който си живял, преди да те изпъдят.
— Има нещо такова. Реших да го купя, след като старият почина. Ала той се разпада пред очите ми. В днешно време е толкова трудно да се грижиш за нещо, което обичаш. Всичко се превръща в неприятно задължение.
Бош се опита да го прецени. Като че ли всичко му беше писнало.
— Какво се случи в ранчото? — попита той.
— Имаш предвид трите трупа ли? Да-а. Ами май би могло да се каже, че възтържествува правосъдието. Грена беше пиявица, която смучеше от Сорильо години наред. Арпис я отлепи, така да се каже.
— Тогава кой очисти Арпис и Данс?
— Аз, Хари.
Той го каза без колебание и думите смразиха Бош. Мур беше ченге. Знаеше, че не бива никога да признава. Не говориш, докато до теб няма адвокат, не си признал някое нищожно престъпление и не сте подписали споразумение, че няма да те съдят за по-голямо.
Хари нагласи изпотените си ръце върху рязаната пушка. Направи крачка напред и се ослуша за някакъв друг шум в къщата. Цареше пълна тишина, докато Мур не се обади пак:
— Няма да се върна, Хари. Предполагам, че го знаеш. — Каза го безразлично, сякаш бе нещо естествено и решено преди много време.
— Как примами Сорильо в Лос Анжелис и после в онази мотелска стая? Как взе отпечатъците му за личното досие?
— Искаш да ти разкажа, така ли? И после какво? — Мур хвърли бегъл поглед на брезентовото чувалче.
— После нищо. Връщаме се в Лос Анжелис. Не те осведомих — всичко, което кажеш сега, не може да бъде използвано срещу теб. Тук сме само аз и ти.
— Отпечатъците не бяха проблем. Правех паспорти за него. Имаше три-четири, за да може да пресича границата, когато пожелае. Веднъж той ми каза, че иска паспорт и пълен комплект документи. Отвърнах му, че ми трябват отпечатъци. Сам ги взех.
— А мотелът?
— Както казах, Сорильо пресичаше границата непрекъснато. Минаваше през тунела, а наркоченгетата си седяха пред ранчото и мислеха, че още е вътре. Обичаше да идва на север, за да види „Лейкърс“ и да седне в баскетболната зала до онази руса актриса, която с удоволствие се показва по телевизията. Както и да е, беше в Лос Анжелис и аз му казах, че искам да се срещнем. Той дойде.
— А ти го пречукваш и заемаш мястото му… Ами онзи възрастен човек, общият работник? Какво е сторил той?
— Просто се е оказал на неподходящо място. Сорильо ми каза, че когато излязъл от пода за последното пътуване, онзи бил там. Не е трябвало да влиза в това помещение. Според мен обаче не е могъл да прочете надписите. Сорильо не искал да поеме риска работникът да каже някому за тунела.
— Защо го изхвърлихте в уличката? Защо просто не го заровихте някъде в югозападната част на страната? Някъде, където никога нямаше да бъде намерен.
— Пустинята щеше да свърши работа, но не съм го изхвърлил аз, Бош. Не разбираш ли? Те ме ръководеха. Докараха го там и го изхвърлиха. Арпис го направи. Същата нощ Сорильо ми се обажда и ми казва да се срещнем в „Яйца за всички“. Каза да паркирам в задната уличка. Послушах го и трупът беше там. Не исках да местя проклетото нещо и докладвах за него. Нали разбираш, това бе още един начин да ме държи в ръцете си. А аз се оставих. Портър пое случая и се споразумяхме да не си дава зор.
Бош не каза нищо. Опитваше се да си представи сцената, която Мур току-що бе описал.
— Започва да става досадно, човече. Няма ли да се опиташ да ми сложиш белезници, да ме арестуваш, да бъдеш герой?
— Защо не можеше да го забравиш? — попита Бош.
— Кое?
— Тази къща, баща ти. Цялата история. Трябваше да оставиш миналото на мира.