— Ограбиха живота ми, приятелю. Той просто ни изрита. Майка ми… Как се забравя такова минало? Майната ти, Бош. Ти не разбираш.
Бош мълчеше. Съзнаваше обаче, че позволява това да продължава прекалено дълго. Мур овладяваше положението.
— Когато научих, че е мъртъв, нещо се случи — продължи той. — Не зная. Реших, че искам тази къща и отидох да се видя с брат си. Там беше грешката ми. Започна се от незначителни неща, ала нямаше край. Скоро след това движех нещата в Лос Анжелис вместо него. Трябваше да се отърва от бремето, а имаше само един начин.
— Това не беше правилният начин.
— Не си прави труда, Бош. Тази песен ми е позната.
Бе сигурен, че Мур разказва историята според убежденията си. За Бош обаче беше ясно, че той бе прегърнал изцяло дявола. Беше разбрал какъв е.
— Защо аз? — попита Хари.
— Защо ти ли?
— Защо ми остави папката? Ако не беше го сторил, нямаше да съм тук. Щеше да си извън опасност.
— Бош, ти беше подсигуряването ми. Нима не разбираш? Трябваше ми нещо, в случай че версията за самоубийството не мине. Предположих, че ще получиш папката и ще тръгнеш оттам. Знаех, че само при малко подвеждащи данни ще надуеш алармата. Убийство. Само дето изобщо не предполагах, че ще стигнеш толкова далеч. Мислех, че Ървинг и останалите ще те пречупят, защото няма да искат да разберат за какво става дума. Ще пожелаят просто всичко да умре заедно с мен.
— И с Портър.
— Е, да, Портър беше слаб. Пък и сега сигурно му е по-добре.
— А аз? Щях ли да се чувствам по-добре, ако Арпис ме беше улучил в хотелската стая?
— Бош, ти беше прекалено близо. Налагаше се.
Хари нямаше какво повече да каже или попита. Мур, изглежда, усещаше, че стигнаха до заключителната фаза. Той опита още веднъж.
— Бош, в това чувалче има много банкноти. Твои са.
— Не ме интересуват, Мур. Връщаме се обратно.
При тези думи Мур се изсмя.
— Наистина ли смяташ, че на някого там му пука за всичко това?
Бош не отговори.
— Управлението ли? — продължи Мур. — Как ли пък не. Не им пука. Не желаят да научат нещо подобно. Лошо е за репутацията, човече. Но виж, ти… Ти не си част от управлението, Бош. В него си, ала не си от него. Разбираш ли ме? Там е проблемът. Там… Върнеш ли ме обратно, приятелю, ще те гледат с не по-добри очи, отколкото мен, понеже ще теглиш вагона с лайна след себе си. Според мен ти си единственият, когото го е грижа за това, Бош. Наистина мисля така. Затова просто вземи парите и си върви.
— Ами жена ти? Мислиш ли, че на нея не й пука?
Това го сепна поне за няколко секунди.
— Силвия — промълви той. — Не зная. Загубих я преди много време. Не зная дали я е грижа или не. Вече и на самия мен не ми пука.
Бош се вглеждаше в него, търсейки истината.
— Много вода изтече оттогава — рече Мур. — Така че вземи парите. По-късно мога да ти изпратя още.
— Не мога да ги взема. Мисля, че го знаеш.
— Да, струва ми се, че го знам. Мисля обаче, че и ти знаеш, че не мога да се върна с теб. И какво ни остава?
Бош премести тежестта на лявата си страна и прикладът на пушката се опря в хълбока му. Последва продължително мълчание, през което той мислеше за себе си и за собствените си мотиви. Защо не му беше заповядал да извади оръжието от панталоните си и да го хвърли?
С плавно и бързо движение Мур посегна с дясната ръка през тялото си и измъкна пистолета от колана. Той извърташе цевта към Бош, когато пръстът на Хари натисна спусъците на пушката. Трясъкът на двуцевката отекна оглушително в стаята. Куршумите попаднаха в лицето на Мур. През дима Бош видя как тялото му отхвръкна назад. Ръцете му се устремиха към тавана и той се приземи върху леглото. Пистолетът му гръмна, но изстрелът беше случаен и пръсна едно от стъклата на сводестите прозорци. Оръжието падна на пода.
Късчета почерняло уплътнение от гилзите се понесоха надолу и паднаха в кръвта на останалия без лице мъж. Във въздуха се носеше тежкият мирис на изгорял барут, а по лицето си Бош почувства лека мокрота, за която разбра също по миризмата, че е кръв.
Стоя неподвижно повече от минута, след което се огледа и се видя в огледалото. Бързо отмести поглед.
Приближи се до леглото и дръпна ципа на брезентовото чувалче. Вътре имаше купища пачки, повечето със стодоларови банкноти. Освен тях имаше портфейл и паспорт. Отвори ги и откри, че представяха Мур като Хенри Мейс, четиридесетгодишен, от Пасадена. В паспорта бяха пъхнати две незалепени снимки.
Първата беше полароидна и той предположи, че е взета от белия плик. Показваше Мур и жена му, когато са били на двадесет и няколко. Те седяха на някакъв диван, може би по време на купон. Силвия не гледаше към фотоапарата, а към него. Бош знаеше защо Мур бе избрал тази снимка. Влюбеният израз на лицето й беше красив. Втората снимка беше стара и черно-бяла. В краищата бе избеляла, което показваше, че е била в рамка. На нея бяха Кал Мур и Умберто Сорильо като момчета. Те се боричкаха на шега, и двамата голи до кръста и засмени. Кожата им имаше бронзов загар и бе чиста, като се изключеха татуировките. И двете момчета имаха на едното си рамо символа „Светци и грешници“.