Той пусна портфейла и паспорта обратно в чувалчето, ала двете снимки прибра в джоба на сакото си. Отиде до прозореца, чието стъкло бе счупено, и погледна към „Койот трейл“ и низината, простираща се до границата. Не идваха никакви полицейски коли или граничен патрул. Никой дори не беше повикал линейка. Дебелите стени на замъка бяха прикрили смъртта на мъжа в него.
Слънцето бе високо в небето и той усещаше топлината му през триъгълната дупка в счупеното стъкло.
Глава XXXIII
Бош започна да се чувства пак цял чак когато стигна до покритите със смог покрайнини на Лос Анжелис. Отново беше в мръсотията, ала знаеше, че именно тук щеше да се оправи. Заобиколи центъра по магистралата и се отправи нагоре през прохода Кахуенга. Обедното движение беше слабо. Докато гледаше към хълмовете, той проследи овъглената пътека, оставена от пожара в коледната нощ. Дори в това обаче намери някакво успокоение. Знаеше, че от горещината на пожара семената на дивите цветя трябва да са се разпукнали и че през пролетта склонът щеше да представлява пищна картина. Щяха да ги последват шубраците и скоро по земята нямаше да има никакви белези.
Минаваше един. Щеше да закъснее твърде много за опелото на Мур в църквата на мисията „Сан Фернандо“. Затова се отправи към гробището. Погребението на Калексико Мур, убит при изпълнение на служебния дълг, щеше да се състои в „Итърнал Вали“, Чатсуърт, в присъствието на шефа на полицията, кмета и медиите. Докато караше, Бош се усмихна. Събираха се да почетат и погребат един търговец на наркотици.
Стигна там преди колоната от автомобили, но телевизията вече се беше разположила на една стръмна скала край пътя за гробището. Пред централната алея стояха мъже с черни костюми, бели ризи, черни вратовръзки и траурни ленти на левите си ръце и го насочиха към един паркинг. В колата той си сложи вратовръзка с помощта на огледалото за задно виждане. Беше необръснат и изглеждаше измачкан, ала не му пукаше.
Парцелът беше близо до дъбова горичка. Един от хората с траурните ленти го беше упътил. Хари вървеше през затревената площ и заобикаляше гробовете, а вятърът развяваше косата му във всички посоки. Избра си място достатъчно далеч от зеления траурен балдахин и придружаващата го камара цветя и се облегна на едно дърво. Изпуши цигара, докато наблюдаваше пристигането на първите коли. Няколко автомобила бяха изпреварили шествието. После обаче чу приближаващото се бръмчене на хеликоптерите — въздушната полицейска част, летяща над катафалката, и новинарските екипи, които започнаха да кръжат над гробището като мухи. Сетне първите мотоциклети минаха през входа и Бош забеляза как телевизионните камери на скалата проследиха влизането на дългата колона. Предположи, че сигурно имаше двеста мотора. Най-подходящото време за минаване на червен светофар, надвишаване на разрешената скорост или неправилно обръщане в града бе в ден, когато имаше погребение на полицай. Не беше останал никой, който да въдворява ред.
Катафалката и придружаващата я лимузина следваха моторите. После идваха останалите коли и съвсем скоро хората започнаха да паркират навсякъде в околността и да се стичат от всички посоки към парцела. Бош видя как един от мъжете с лентите помогна на Силвия Мур да слезе от лимузината. Беше се возила сама. Въпреки че бе на около петдесет метра от нея, Хари забеляза, че тя изглеждаше прекрасно. Беше облечена в семпла черна рокля, която вятърът биеше силно и платът прилепваше по нея, очертавайки фигурата й. Налагаше й се да придържа косата си с ръка. Носеше черни ръкавици и черни слънчеви очила. Червилото й бе червено. Той не можеше да откъсне очи от нея.
Мъжът с лентата я отведе до един ред сгъваеми столове под балдахина и успоредно на майсторски изкопаната в земята дупка. Пътьом тя леко извърна глава и Бош предположи, че гледа към него, ала не беше сигурен, защото очилата скриваха очите й, а лицето й беше безизразно. След като вдовицата седна, носачите — а именно Рикард, останалите от отряда на Мур за борба с наркотиците и още няколко човека, които не познаваше — донесоха зеленикавосребристия стоманен ковчег.