Тя се облегна назад и излезе от светлината. Под прикритието на сенките Бош видя изражението й. Остротата и гневът в очите й се бяха смекчили. Раменете й като че ли се отпуснаха. Той се засрами.
— Извинявайте — каза й. — Не зная защо ви го казах. Трябваше само да…
— Всичко е наред. Като че ли си го заслужих… Аз също се извинявам.
Тогава тя го погледна и в очите й нямаше гняв. Беше проникнал през черупката. Виждаше, че тя има нужда да бъде с някого. Точно сега къщата бе прекалено голяма и прекалено тъмна за сам човек и всички коледни дръвчета и съчинения на света не можеха да променят това. Имаше обаче още нещо, което го караше да остане. Усети, че тя инстинктивно го привлича. За Бош принципът „противоположностите се привличат“ не важеше. Точно обратното. Винаги виждаше по нещо от себе си у жените, които го притегляха. Така и не разбра защо. Нещата си бяха такива. И сега тази жена, чието име даже не знаеше, просто го привличаше. Може би беше собственото му отражение и това на нуждите му, ала у нея имаше нещо и той го бе видял. То го държеше в примка и го караше да изпитва желание да научи какво бе издълбало кръговете под тези будни очи. Усещаше, че тя също като него носи белезите от раните в себе си, дълбоко заровени — всеки един от тях загадка. Тя бе като него. Знаеше го.
— Извинявайте, не знам името ви. Заместник-началникът просто ми даде адреса и каза да тръгвам.
Тя се усмихна на неудобното положение, в което бе изпаднал.
— Казвам се Силвия.
Той кимна.
— Силвия. Ъмм, да не би случайно да подушвам кафе?
— Да. Ще пиете ли една чашка?
— Би било чудесно, ако не ви затруднява много.
— Съвсем не.
Тя стана и когато мина пред него, колебанията му изчезнаха.
— Слушайте, съжалявам. Може би трябва да си вървя. Имате много неща, които да обмислите, а аз се натрапвам. Ще…
— Моля ви, останете. Ще ми е приятно да се възползвам от компанията ви.
Тя не изчака отговора му. Откъм огъня се чу пукане. Той я наблюдаваше как отива към кухнята. Изчака малко, огледа отново стаята и се отправи към вратата на кухнята, откъдето идваше светлина.
— Пия го черно.
— Разбира се. Вие сте ченге.
— Като че ли не ги обичате много. Ченгетата.
— Е, да кажем просто, че репутацията им не е много добра за мен.
Жената беше с гръб към него. Тя сложи две чаши на плота и наля кафе от стъклена кана. Хари се облегна на касата на вратата до хладилника. Не беше сигурен какво да каже, дали да продължи делово или не.
— Хубав дом имате.
— Не. Хубава къща, но не и дом. Продаваме я. Май вече трябва да казвам „продавам я“.
Тя още не се беше обърнала.
— Знаете, че не можете да се вините, каквото и да е направил той. — Казаното бе незадоволително и той го съзнаваше.
— На думи е лесно.
— Така е.
Последва дълго мълчание, преди Бош да реши да довърши започнатото.
— Имаше бележка.
Тя замря, ала все пак не се обърна.
— „Разбрах какъв съм.“ Това е всичко, което пишеше.
Силвия мълчеше. Едната чаша все още бе празна.
— Това говори ли ви нещо?
Тя най-после се обърна към него. На ярката светлина в кухнята той видя солените следи, които сълзите бяха оставили по лицето й. Това го накара да се почувства не на място. Като някакво нищожество, безсилен да й помогне.
— Не зная. Мъжът ми… Той бе завладян от миналото.
— Тоест?
— Той просто… Винаги се връщаше назад. Обичаше миналото повече от настоящето или от надеждата за бъдещето. Обичаше да се връща към времето, в което е израствал. Обичаше… Не можеше да се откъсне от миналото.
Бош наблюдаваше как сълзите се стичат в бръчките под очите й. Тя се обърна към плота и доля кафето.
— Какво е станало с него? — попита той.
— Какво става с всеки? — Известно време след това мълча, после продължи: — Не зная. Искаше да се върне назад. Липсваше му нещо от миналото.
„На всеки му липсва миналото — помисли си Бош. — Понякога то те тегли по-силно от бъдещето.“
Тя избърса очи с кърпичка, обърна се и му подаде едната чаша. Преди да каже нещо, той отпи от нея.
— Веднъж ми каза, че е живял в замък — обади се тя. — Поне така го нарече.
— В Калексико ли? — попита Хари.
— Да, но е било за кратко. Не зная какво се е случило. Никога не ми е разказвал много за тази част от живота си. Става въпрос за баща му. В един момент баща му вече не го е искал. Той и майка му трябвало да напуснат Калексико — замъка, или каквото там е било — и тя го отвела със себе си оттатък границата. Обичаше да казва, че е от Калексико, ала всъщност е израснал в Мексикали. Не знам дали някога сте били там.