— Сядай, Хари. Излишно е да ти казвам да не пушиш. Добре ли прекара Коледа?
Бош само го погледна. Чувстваше се неудобно, когато този тип му викаше Хари и го питаше за Коледа. Той неуверено седна и попита:
— Какво има?
— Не бъди враждебен, Хари. Аз съм този, който трябва да е враждебен. Току-що научих, че си прекарал голяма част от коледната нощ в онзи западнал мотел, „Убежището“, където никой на този свят не би желал да бъде и където случайно „Кражби и убийства“ са водели разследване.
— Бях дежурен — оправда се Бош. — Трябваше да ме повикат. Отидох да видя какво става. Оказа се, че все пак Ървинг има нужда от мен.
— Това е чудесно, Хари, ако оставиш нещата дотук. Наредиха ми да ти кажа да не ти хрумват разни идеи за случая Мур.
— Какво трябва да значи това?
— Точно каквото изглежда, че означава.
— Слушайте, ако…
— Няма значение, няма значение. — Паундс вдигна ръце в успокояващ жест, сетне разтри горната част на носа си, което показваше началото на главоболие. Той отвори средното чекмедже на бюрото и извади малка кутийка с аспирин. Лапна две хапчета без вода. — Достатъчно по този въпрос, а? Не съм… Не искам да навлизам в…
Паундс започна да се дави и скочи от бюрото. Профуча край Бош, излезе от кабината и отиде до чешмичката при входа. Хари даже не го наблюдаваше. Просто си седеше на стола. След няколко секунди Паундс се върна и продължи:
— Извинявай. И така, казвах, че не искам да споря с теб всеки път, когато те повикам тук. Наистина смятам, че трябва да поработиш върху проблема как да се отнасяш с ръководните кадри в това управление. Изпадаш в крайности.
Бош виждаше наронения аспирин, който се спичаше в ъгълчетата на устата му. Паундс отново прочисти гърло.
— Само ти предавах думи, казани в…
— Защо Ървинг не ми ги каже сам?
— Не съм казал… Слушай, Бош, забрави това. Просто го забрави. Беше предупреден, и толкова. Ако имаш някакви хрумвания за снощи, за Мур, зарежи ги. Всичко е под контрол.
— Сигурен съм в това.
Получил вече предупреждение, Бош стана. Искаше му се да изхвърли този тип през стъклената стена, но щеше да се задоволи и е изпушването на една цигара зад изтрезвителното.
— Седни! — нареди му Паундс. — Не те повиках за това.
Хари седна и безмълвно зачака. Виждаше как Паундс се мъчи да се успокои. Той пак отвори чекмеджето и извади дървена линия, която разсеяно въртеше в ръцете си, докато говореше.
— Хари, знаеш ли колко убийства имаме тази година?
Въпросът го изненада. Питаше се какво ли кроеше Паундс. Знаеше, че сам е работил по единадесет случая, но пък бе имал шестседмична пауза през лятото, докато се възстановяваше от огнестрелната рана в Мексико. Предположи, че целият отдел „Убийства“ е имал към седемдесет случая през годината.
— Нямам представа — отвърна той.
— Е, аз ще ти кажа. До този момент имаме точно шейсет и шест убийства. Разбира се, остават още пет дни. Вероятно ще има още някое. Поне едно, предполагам. Новогодишната нощ винаги създава проблеми. Вероятно ще…
— Е, и какво от това? Помня, че миналата година бяха петдесет и девет. Убийствата се увеличават. Какво ново?
— Новото е, че броят на разкритите случаи намалява. По-малко от петдесет процента. Разкрили сме тридесет и два от шейсет и шест случая. Вярно, голяма част от тях са разгадани от теб. Поел си единайсет. Седем са приключили с арест или по друг начин. За други два имаме разрешително за арест. От двата ти случая, които са отворени, при единия нещата вървят на празен ход, а ти усилено разследваш този с Джеймс Капалани. Прав ли съм?
Бош кимна. Не му харесваше развоят на разговора, ала не беше сигурен защо.
— Проблемът е в общите данни — поясни Паундс. — Като ги вземем като цяло… Ами процентът на успеваемост е жалък.
Той силно удари по дланта си с линийката и поклати глава. Хари започваше да се досеща за какво бе всичко, обаче все още нещо липсваше. Не бе сигурен какво е намислил шефът му.
— Помисли си само — продължи Паундс. — Всичките тези жертви и семействата им! За тях правосъдието не съществува. А сега помисли как ще се подкопае доверието на обществото към нас, към този отдел, когато „Л.А. Таймс“ затръби, че повече от половината убийци в холивудския район се измъкват ненаказани за престъпленията си.
— Смятам, че не трябва да се тревожим за общественото доверие — рече Бош. — Мисля, че то не може да падне по-ниско.
Паундс отново разтри горната част на носа си и тихо каза:
— Не е време за уникалния ти циничен поглед върху нещата, Бош. Не намесвай арогантността си. Мога да те преместя в пътната полиция или при непълнолетните когато си поискам. Разбра ли ме? С удоволствие ще посрещна проблемите, когато се оплачеш на съюза.