След като затвори папката, Бош я гледа втренчено още няколко секунди. В главата му цареше бъркотия. Не беше човек, който вярва в съвпадения, и затова се чудеше как присъствието на Кал Мур хвърляше сянка над всичко, върху което му предстоеше да работи. Погледна часовника си и видя, че скоро трябваше да тръгва за срещата с Тереса Корасон. Ала все пак всичкият хаос в ума му не можеше да отклони мисълта, която си пробиваше път: Франки Шийхан от ОКУ трябваше да получи информацията от папката за Сорильо. Бош бе работил с Шийхан. Той беше добър човек и опитен следовател. Ако водеше разследване, трябваше да има папката. Ако не, тогава нямаше значение.
Излезе от колата и тръгна обратно към ресторанта. Този път влезе през кухненската врата откъм уличката. Отрядът BANG още беше там. Четиримата млади наркополицаи седяха така тихо, сякаш бяха в задната стаичка на погребално бюро. Столът на Бош също си беше там. Той седна отново.
— Какво има? — попита Рикард.
— Чел си това, нали? Разкажи ми за арестуването на Данс.
— Какво има да се разказва? Сритваме един задник, а прокуратурата изхвърля случая. Какво ново? Дрогата е различна, приятел, ама няма нищо ново под слънцето.
— Какво ви накара да причакате Данс? Как разбрахте, че там извършва доставките?
— Чух го някъде.
— Слушай, важно е. Има връзка и с Мур.
— По какъв начин?
— Не мога да ти кажа. Трябва да ми вярваш, докато свържа някои неща. Просто ми кажи кой го подшушна. Някой го подшушна, нали?
Рикард, изглежда, преценяваше възможностите, с които разполагаше.
— Да, така беше. Моят информатор.
— Кой беше?
— Слушай, човече, не мога…
— Джими Капс. Беше Джими Капс, нали?
Рикард пак се поколеба и това бе като положителен отговор за Бош. Ядоса се, че го откриваше почти случайно и едва след смъртта на един полицай. Картината обаче се проясняваше. Капс изпява Данс с цел отстраняване на конкуренцията. После отлита обратно за Хавай, напълва шкембето си с балони и се връща. Данс обаче вече не е на топло и Джими Капс го пречукват, преди да е успял да продаде и един балон.
— Защо, по дяволите, не дойде да говориш с мен, когато научи, че са пречукали Капс? Аз се мъчех да налучкам в каква посока да тръгна и…
— Какви ги приказваш, Бош? Мур се срещна с теб онази вечер заради Капс. Той…
За всички на масата стана ясно, че онази вечер в „Каталина“ Мур не бе казал на Бош всичко, което знаеше. Мълчанието тежко ги обгърна. Ако не бяха го разбрали преди, сега вече го знаеха: Мур е кроял нещо. Най-накрая Хари се обади:
— Мур знаеше ли, че Капс ти е информатор?
Рикард пак се поколеба, но сетне кимна. Бош стана и плъзна папката по масата към него.
— Не искам това. Обадете се на Франк Шийхан от ОКУ и му кажете, че току-що сте го намерили. От вас зависи, но аз не бих признал, че сте ми позволили първо да го погледна. А и няма да го направя. — Понечи да се отдалечи от масата, ала се спря. — Още нещо. Този тип Данс, някой да го е виждал да се мотае наоколо?
— Не и след ареста — отговори Федаредо.
Другите трима поклатиха глави.
— Ако можете да го откриете, обадете ми се. Имате номера ми.
Отвън, пред вратата на кухнята, Бош отново погледна към мястото в уличката, където Мур уж бе намерил Хуан Доу №67. Вече не знаеше какво да вярва за Мур. Не можеше обаче да спре да се чуди каква бе връзката между Хуан Доу, Данс и Капс, ако изобщо имаше връзка. Знаеше, че ключ към загадката щеше да е самоличността на мъжа с работническите ръце и мускули. Разбереше ли я, щеше да намери убиеца.
Глава VIII
Хари мина край паметника пред „Паркър сентър“ и влезе във фоайето, където трябваше да си покаже значката на полицая на пропуска, за да го пусне. Управлението бе прекалено голямо и безлично. Ченгетата на пропуска не биха познали никого с ранг по-нисък от началник.
Фоайето бе препълнено с хора, които идваха или си отиваха. Някои бяха с униформи, други с костюми, трети с етикетчета „ПОСЕТИТЕЛ“ на ризите си и ококорен поглед на граждани, пристъпващи за първи път в лабиринта. Хари бе започнал да смята „Паркър сентър“ за бюрократичен лабиринт, който по-скоро спъваше, отколкото улесняваше работата на уличния полицай. Състоеше се от осем етажа, като се упражняваше пълен контрол върху всеки коридор на всеки етаж. Всичките ревниво се пазеха от шефове, временни и помощник-началници. А всяка група си имаше своите подозрения към останалите. Всяка бе „държава в държавата“.