При един светофар на „Сънсет“ и „Уестърн“ неясен силует мина край дясната страна на колата и някаква фигура се хвърли към предния капак откъм мястото за пътници. Бош инстинктивно посегна с лявата си ръка към колана и едва не разля кафето си, но после видя, че мъжът бе започнал да търка предното стъкло с вестник. Бе четири и половина сутринта и някакъв бездомник чистеше предното му стъкло. Лошо. Усилията на мъжа само замацаха стъклото. Бош извади един долар от джоба си и го подаде през прозореца на бездомника, когато той заобиколи да изчисти и откъм шофьорското място. После му махна да си върви.
— Остави това, приятел — рече Хари и човекът тихо се отдалечи.
Бош продължи нататък, отбивайки се в пиянските клубове в „Еко парк“ около полицейската академия, а сетне и в китайския квартал. Нямаше и следа от Портър. Прекоси холивудската магистрала и влезе в центъра на града, а когато мина край окръжния затвор, се замисли за момчето. Сигурно го бяха пъхнали в седмо, отделението за наркомани, където по принцип затворниците бяха по-малко враждебни. Вероятно щеше да се оправи.
Видя как големите сини камиони излизат от гаража на сградата на „Таймс“ на „Спринг стрийт“, натоварени със сутрешните новини. Той мина през два пиянски клуба близо до „Паркър сентър“, сетне провери в един близо до квартала с долнопробните кръчми. Вече наближаваше краят на пътя му и заведенията, които смяташе да провери, се изчерпваха. Последното място, пред което спря, беше „При По“. Намираше се по средата на Трето авеню, близо до долнопробния квартал, „Лос Анжелис Таймс“, „Св. Вибиана“ и стъклените банкови кули на финансовия район, където алкохолиците бяха често срещано явление. Заведението въртеше добър бизнес в сутрешните часове, преди центърът да бъде оживен от нервно блъскане и алчност.
„При По“ се помещаваше на първия етаж на тухлена сграда отпреди войната без асансьор, набелязана за срутване от общинската строителна агенция. Тя не била устойчива на земетресения и модернизацията й щяла да струва повече от повторното й построяване. Агенцията я купила и щяла да я събаря, за да издигне жилищен блок за работещите в центъра на града. Цялата операция обаче беше отложена. Друга общинска агенция (службата за опазване на града) също искаше зданието и според неофициална информация му дала статут на исторически обект и завела дело, за да спре събарянето. Досега бяха забавили плана е четири години. „При По“ все още работеше, а четирите етажа над него бяха запустели.
Отвътре заведението беше черна дупка с дълъг, изкорубен тезгях и без никакви маси. „При По“ не беше място, където да седнеш в сепаре с приятели. Беше бърлога, в която да пиеш сам. Място за самоубийци, които имаха нужда от кураж, за пропаднали ченгета, които не можеха да се справят със самотата, изпълнила по тяхна вина живота им, за писатели, които вече не можеха да пишат, и за свещеници, които вече не можеха да опростят дори собствените си грехове. Дупка, където да пиеш от мъка, докато имаш зелено. Нужни бяха пет долара за стол на бара и по долар за чаша с лед, в която да си сипваш от бутилката с уиски. Безалкохолно с лед струваше три долара, но повечето хора тук пиеха лекарството си чисто. Така бе по-евтино и по-бързо се постигаше целта. Говореше се, че „При По“ не било кръстено на писателя, а на общата философия на клиентелата му: „Пикай Обилно на всичко.“
Макар че отвън беше тъмно, влизането в „При По“ бе като спускане в пещера. За миг Бош си припомни онзи първи момент след падането във виетконгския тунел във Виетнам. Стоеше напълно неподвижен до вратата, докато очите му не привикнаха със слабата светлина и не видя червената кожена тапицерия на плота. Тук миришеше по-лошо от караваната на Портър. Барманът, който носеше намачкана бяла риза и разкопчана черна жилетка, стоеше вдясно, а на рафта зад него бяха наредени бутилки с алкохол, като към всяка бе прикрепено картонче с името на собственика. Червена неонова лампа минаваше по рафта зад бутилките и им придаваше тайнствен отблясък.
В мрака отляво Бош чу:
— Мамка му, Хари, какво правиш? Мен ли търсиш?
Той се обърна и съзря Портър в другия край на бара, седнал там, за да може да вижда влизащите, преди те да го забележат. Хари тръгна към него. Видя, че пред Портър имаше чаша с уиски заедно с полупразна чаша вода и бутилка „Бърбън“, от която бе останала една трета. На тезгяха бяха разперени двайсетачка и три банкноти по един долар, а също и кутия „Кемъл“. Почувства как гневът се надига в гърлото му, когато приближи Портър в гръб.