Бош отдръпна тежестта си от него, ала притискаше гърба му с една ръка, за да не му избяга. Пресегна се назад към плота и взе няколко салфетки за коктейли от купчинката до една купа с кибрити. Протегна ги над рамото на Портър и съсипаното ченге освободи ръката си от якето, за да ги поеме. Той изви глава встрани от стената, за да притисне салфетките към подуващия се нос. Хари забеляза сълзи по лицето му и извърна поглед.
Тогава вратата на бара се отвори и ранната сива светлина на зората проникна вътре. На входа стоеше мъж, който явно привикваше към осветлението в бара, както бе станало и с Бош. Хари видя, че той имаше тъмен цвят на кожата и мастиленочерна коса. Три татуирани сълзи се стичаха по бузата му от крайчеца на лявото око. Знаеше, че не е банкер или адвокат, който се нуждае да закуси с двойно уиски, за да започне деня. Беше някакъв пласьор, който може би приключваше със събирането на пари за вечерта за италианците или мексиканците и се нуждаеше от нещо, което да го подкрепи. Най-накрая погледът на мъжа падна върху Бош и Портър, сетне се премести към оръжието, което все още лежеше на плота. Той прецени положението и спокойно и безмълвно се изниза през вратата.
— Направо жестоко! — извика барманът. — Що не се разкарате оттук? Губя клиенти. И двамата се омитайте, мамка ви!
На една табелка пишеше „Тоалетна“ и стрелка сочеше към тъмен коридор вляво от Бош. Той бутна Портър натам. Свиха зад ъгъла и влязоха в мъжката тоалетна, която миришеше по-лошо и от Портър. В една кофа със сивкава вода в ъгъла имаше парцал, а напуканите плочки по пода бяха по-мръсни и от водата. Той тласна Портър към мивката.
— Почисти се — каза му Бош. — Каква беше услугата? Каза, че си направил нещо за Мур. Разкажи ми.
Портър се взираше в замазаното си отражение в парче неръждаема стомана, вероятно поставено там, когато на управата й е писнало да сменя счупените огледала.
— Не иска да спре да кърви, Хари. Мисля, че е счупен.
— Забрави за носа си. Кажи ми какво си направил.
— Аз, ъъ… Виж, той само ми каза, че познава едни хора, които ще бъдат доволни, ако мъртвецът зад ресторанта не бъде идентифициран известно време. Просто помотай нещата, вика, седмица-две. Господи, и без това нямаше документи у трупа. Каза, че мога да вкарам отпечатъците в компютъра, защото знаел, че няма да имат съответствие. Каза само да не си давам зор и онези хора, дето познавал, щели да се погрижат за мен. Каза, че ще получа хубав коледен подарък. Така че миналата седмица пипах отгоре-отгоре, нали разбираш. Така или иначе доникъде нямаше да стигна. Знаеш това, видял си доклада. Няма документи, няма свидетели, нищо няма. Човекът е умрял поне шест часа преди да го изхвърлят там.
— И какво те уплаши? Какво се случи на Коледа?
Портър се изсекна в няколко хартиени кърпи и това изкара нови сълзи в очите му.
— Да, счупен е. През него не влиза никакъв въздух. Трябва да ида до някоя клиника да ми го оправят. Както и да е… Ами нищо не се случи на Коледа. Там е работата. Искам да кажа, Мур бе изчезнал преди почти седмица и цялата ситуация здравата ме изнервяше. На Коледа Мур не дойде, никой не дойде. После, когато се прибирам от „Лъки“, съседката от караваната до мен ми казва колко много съжалявала за мъртвия полицай, когото намерили. Благодарих й, влязох си и пуснах радиото. Чух, че е Мур, и това ме изплаши до смърт, Хари. Наистина.
Портър накисна няколко кърпички и започна да търка изцапаната си с кръв риза по начин, който според Бош правеше гледката по-трогателна, отколкото всъщност беше. Видя празния му кобур и се сети, че е оставил пистолета на бара. Не му се щеше да се връща, за да го вземе, докато Портър разказваше.
— Виж, знаех, че Мур изобщо не се е самоубил. Не ми пука какво съобщават от „Паркър“. Зная, че не се е гръмнал по такъв начин. Беше се забъркал в нещо. Затова реших, че ми стига толкова. Обадих се на съюза и си взех адвокат. Махам се оттук, Хари. Ще се оправя и ще отида във Вегас, може би ще започна работа като охрана в казино. Мили и синът ми са там. Искам да бъда близо до тях.
„Точно така — помисли си Бош. — И винаги да се оглеждаш през рамо.“
— Пак кървиш — каза той. — Умий си лицето. Ще ида да поръчам кафе и ще те изведа оттук.
Хари тръгна към вратата, но Портър го спря.
— Хари, ще ми помогнеш ли?
Бош продължително изгледа разраненото му лице, преди да каже:
— Да, ще направя каквото мога.
Той се върна в заведението и направи знак на бармана, който стоеше чак в другия край и пушеше цигара. Мъжът, около петдесетгодишен, с избледнели сини татуировки, опасващи двете му ръце като допълнителни вени, не бързаше да дойде. Когато се приближи, Бош вече бе извадил десетдоларова банкнота на плота.