— Класическата вероника.
Бош се обърна. Беше Капетильо, който държеше тънка папка в едната си ръка.
— Моля? — рече Хари.
— Верониката. Знаеш ли нещо за коридата? За борбата с бикове?
— Никога не съм ходил.
— Истинска прелест. Ходя поне четири пъти в годината.
Нищо не може да се сравни с нея. Футбол, баскетбол, нищо. Верониката е това движение. Той хитро отклонява рогата. Знаеш ли, в Мексико борбата с бикове се нарича фестивал на смелостта.
Бош погледна към папката в ръката на детектива. Капетильо я отвори и му подаде тънка купчинка документи.
— Това е всичко, което имаме за последните десет дни — каза детективът. — Много от вашите мексиканци, американските граждани с мексикански произход, не съобщават за изчезнали лица в полицията. Културен феномен. Повечето просто не вярват на ченгетата. В много случаи, ако някой не се появи, те просто решават, че е отишъл на юг. Доста хора са тук незаконно. Те не биха се обадили в полицията.
Бош се справи с купчинката за пет минути. Никое от описанията на хората в докладите не отговаряше на Хуан Доу №67.
— Ами някакви телекси, искане на справки от Мексико?
— Това вече е друго. Официалната кореспонденция държим отделно. Мога да погледна. Защо не ми кажеш какво преследваш?
— Преследвам едно предчувствие. Имам труп без никакви документи. Смятам, че мъжът може да е дошъл някъде отдолу, примерно от Мексикали. Това е още по-голямо предположение от всичко останало.
— Стискай палци — каза Капетильо и пак напусна оградената кабинка.
Бош отново се вгледа в плаката и забеляза, че лицето на матадора не издаваше никаква нерешителност или страх, а само концентриране върху рогата на смъртта. Погледът на бикобореца бе притъпен и бездушен като на акула. Капетильо се върна бързо.
— Добро предчувствие. Имам три съобщения, получени през последните две седмици. Те всички са за хора, които приличат на твоя човек, но едното най-много съвпада. Май извадихме късмет. — Той подаде на Бош само един лист и допълни: — Това се получи вчера от консулството на „Олвира стрийт“.
Листът беше фотокопие от телекс, изпратен до консулството от служител на Мексиканската щатска полиция, който се казваше Карлос Агила. Бош прочете писмото, написано на английски.
Търси се информация относно изчезването на Фернал Гутиерес-Льоса, 55 год., наемен работник, Мексикали. Местонахождение неизвестно. Последно е забелязан на 17. XII в Мексикали.
Описание: 172 см, 66 кг. Очи кафяви, коса кафява, леко прошарена. Татуировка в горната дясна част на гърдите (мастиленосин дух, символ на квартала „Град на изгубените души“).
Бош препрочете страницата. Не пишеше много, ала и това бе достатъчно. Фернал Гутиерес-Льоса бе изчезнал от Мексикали на седемнайсети и рано на другата сутрин в Лос Анжелис бе намерен трупът на Хуан Доу №67. Хвърли по един поглед и на другите две страници, които Капетильо беше донесъл, но на тях ставаше въпрос за мъже, прекалено млади, за да бъдат Хуан Доу №67. Върна се към първия лист. Татуировката беше решаващият аргумент.
— Май това търся — каза той. — Може ли да получа копие?
— Разбира се. Искаш ли да се обадя там? Да проверим дали не могат да изпратят някакви отпечатъци.
— Не, не още. Искам да уточня някои неща. — В действителност искаше да ограничи участието на Капетильо само до помощта, която вече бе оказал. — Имам един въпрос. Знаеш ли какво означава това за „Града на изгубените души“? Пояснението към татуировката.
— Да. По принцип татуировката е символ на някой квартал. Фернал Гутиерес-Льоса е живеел в квартала „Ciudad de los Personas Perdidos“ — „Град на изгубените души“. Много от жителите на кварталите там долу правят това. Белязват се. Нещо като графитите тук. Само че там те бележат себе си, а не скапаните стени. Полицията им знае кои татуировки символизират дадени квартали. Това е сравнително често срещано явление в Мексикали. Когато се свържеш с Агила, той би могъл да ти обясни. Вероятно може да ти изпрати и снимка, ако ти трябва.