— Сигурно е тежко — обади се Едсън. — Да се разследват убийства.
Бош отвърна това, което винаги отвръщаше, ако хората му кажеха такова нещо.
— Понякога не е толкова лошо. Поне жертвите, с които се занимавам, са се отървали от мъките си.
Едсън не каза нищо повече. Коридорът свърши пред масивна стоманена врата, която той отвори. Излязоха на платформа за товарене, която се помещаваше в голяма постройка, подобна на хангар. На около девет метра от тях пет-шест работници, всичките латиноамериканци, вдигаха бели пластмасови сандъци върху платформени колички и сетне ги изтикваха през някакви двойни врати в другия край на разтоварището. Бош забеляза, че всеки от сандъците бе точно с размерите на ковчег.
Сандъците първо се сваляха от бял камион с помощта на малък товароподемен механизъм. Отстрани на камиона думата „Инвайробрийд“ бе изписана със синя боя. Вратата на шофьора бе отворена и там стоеше бял мъж, който наблюдаваше работата. Друг бял бе застанал в края на камиона с бележник. Той се навеждаше да провери номера на пломбата на всеки сандък и после записваше нещо в бележника.
— Имаме късмет — рече Едсън. — Приемаме доставка. Биологичните сандъци се отнасят в нашата лаборатория, където процесът на метаморфоза приключва. — Той посочи през отворените врати на гаража към шест оранжеви пикапа, паркирани един до друг на паркинга отвън. — Възрастните насекоми се вкарват в затворени кофи и с помощта на тази група камиони се откарват до поразените райони. Освобождават се ръчно. В момента поразената зона е около двеста и шейсет квадратни километра. Пускаме по петдесет милиона стерилни вредители на седмица. Дори повече, ако можем да се снабдим. Накрая стерилните екземпляри ще превземат популацията на дивите вредители и ще прекратят съществуването й. — В гласа на ентомолога имаше нотка на триумф. — Искате ли да говорите с шофьора от „Инвайробрийд“? Сигурен съм, че той с удовол…
— Не — прекъсна го Бош. — Само исках да видя как става всичко. Ще ви бъда признателен, докторе, ако запазите посещението ми в тайна.
Докато казваше това, Хари забеляза, че шофьорът от „Инвайробрийд“ гледа право към него. Лицето на мъжа имаше дълбоки бръчки и бе силно загоряло, а косата му беше бяла. Носеше сламена шапка и пушеше кафява цигара. Бош отвърна на погледа му, напълно съзнавайки, че беше разкрит. Стори му се, че видя по лицето на шофьора да пробягва усмивка, после мъжът най-сетне отмести поглед и продължи да наблюдава разтоварването.
— Има ли нещо друго, което мога да направя за вас, детективе — попита Едсън.
— Не, докторе. Благодаря за сътрудничеството.
— Уверен съм, че знаете как да намерите изхода.
Едсън се обърна и се върна обратно през стоманената врата. Хари пъхна цигара в устата си, ала не я запали. Той прогони от лицето си облак бръмчащи насекоми, вероятно розови средиземноморски вредители, слезе по стълбите на товарителната платформа и излезе през вратата на гаража.
Докато караше обратно към центъра, Бош реши да приключи с този проблем и да се срещне с Тереса. Той влезе в паркинга на окръжния медицински център и изгуби десет минути в търсене на достатъчно широко място, където да мушне колата си. Най-сетне намери едно в задната част на паркинга, която беше на височинка, гледаща към старата железопътна разпределителна станция. Остана в колата няколко минути, като мислеше какво ще каже, пушеше и гледаше надолу към ръждясалите товарни вагони и железни релси. Видя банда испаноговорещи младежи, облечени с широки бели тениски и издути на колената панталони, да минават край станцията. Един от тях, който носеше спрей, изостана от групата и на един от старите товарни вагони изрисува надпис. Беше на испански, но Бош го разбра. Девизът на бандата: „СМЕЙ СЕ СЕГА, ПЛАЧИ ПО-КЪСНО!“
Наблюдава ги, докато не изчезнаха зад друга колона от вагони. После излезе от колата и влезе в моргата през задната врата, откъдето приемаха мъртъвците. Човекът от охраната му кимна, след като видя значката.
Днес вътре беше хубав ден. Миризмата на дезинфекционни средства надделяваше над миризмата на смърт. Хари подмина вратите на първа и втора охладителна камера и излезе на едно стълбище, което водеше към административните кабинети на втория етаж. Той попита секретарката в кабинета на главния съдебен лекар дали доктор Корасон може да го приеме. Жената, която с бледата си кожа и розова коса приличаше на някои от пациентите тук, проведе тих разговор по телефона и му каза да влезе. Тереса стоеше зад бюрото си и гледаше през прозореца. Виждаше се същата част от разпределителната железопътна станция и може би тя бе забелязала, че Хари идва. От втория етаж обаче изгледът обхващаше и района от кулите в центъра на града до хълма на Вашингтон. Бош забеляза колко ясно се открояваха кулите в далечината. Отвън също беше хубав ден.