— Не може да бъде — рече Рикард, ала изобщо не беше убеден. — Щях да зная.
— Не можеш да познаваш хората толкова добре, човече. Всеки си има скрита територийка.
— И какво ще предприемат от „Паркър сентър“?
— Не зная. Не мисля, че са наясно какво да правят. Според мен те искаха да си остане самоубийство. Съдебният лекар обаче започна да създава трудности, затова ще го обявят за убийство. Но не смятам, че ще оставят коша с мръсното пране на „Спринг стрийт“, за да може всеки репортер в града да се порови из него.
— Е, по-добре да си налягат парцалите. Няма да стоя със скръстени ръце. Не ми пука дали е престъпил чертата, човече. Виждал съм го как действа. Беше добро ченге. Виждал съм го да влиза в бардак на наркомани и да извежда четирима пласьори без подкрепление. Виждал съм го да застава между сутеньор и неговата собственост и да поема крошето, предназначено за нея, при което зъбите му изпопадаха по тротоара. Бях с него, когато той профуча девет пъти на червен светофар, опитвайки се да закара жалък стар наркоман в болницата, преди да е пукнал от свръхдоза хероин. Това не са неща, които едно продажно ченге прави. Та мисълта ми е, че ако е преминал чертата, според мен после се е опитал да премине обратно и затова някой го е пречукал.
Тук той млъкна и Бош не наруши мълчанието. И двамата знаеха, че престъпиш ли оттатък веднъж, никога не можеш да се върнеш. Хари чу стъпки, приближаващи се към решетките. Рикард каза:
— Дано ми покажат нещо свястно от „Паркър“ и не оставят нещата така. Иначе аз ще им покажа някои други работи.
Бош понечи да каже нещо, но на вратата се появиха пазачът и Тайдж. Той сякаш бе остарял с десет години в последните десет часа. Отнесеният му поглед напомни на Бош за хора, които бе виждал и познавал във Виетнам. Високо на лявата му скула имаше и ожулено място.
Вратата се плъзна с помощта на невидим електронен механизъм и момчето-мъж се приближи към пейката, след като служителят му посочи къде да отиде. То седна колебливо и като че ли нарочно избягваше да погледне Рикард.
— Как я караш, Къруин? — попита наркоченгето.
Сега момчето го погледна и очите му накараха корема на Бош да се свие на топка. Спомни си първата нощ, която бе прекарал в приюта за деца „Макларън“. Първичен страх и крещяща самота. При това там той бе заобиколен от хлапаци, повечето от които не бяха избухливи. През последните дванайсет часа това момче е било заобиколено от диви зверове. Бош почувства срам, че е част от всичко това, но не каза нищо. Рикард ръководеше парада.
— Слушай, мой човек, зная, че вероятно не се забавляваш много тук. Точно затова се отбихме, да видим дали не си си променил решението за нещата, които обсъждахме снощи. — Той говореше много тихо, така че чудовището в ъгъла да не може да го чуе. След като момчето не каза нищо и дори не даде признак, че го чува, Рикард понатисна. — Къруин, искаш ли да излезеш оттук? Това е твоят човек. Господин Хари Бош. Той ще ми позволи да зарежа всичко това, макар че арестът си беше съвсем законен, ако ни разкажеш за това котенце Данс. Ето, погледни тук. — Той извади един бял лист от джоба на ризата си и го разгъна. Беше готов формуляр за производство на следствие от окръжната прокуратура. — Човече, имам четирийсет и осем часа, за да повдигна обвинение срещу теб. Понеже идва краят на седмицата, това увеличава срока до понеделник. Това тук са твоите бумаги. Не съм ги пипал, щото исках да поговорим още веднъж и да видя дали не искаш да си помогнеш сам. Ако не щеш, ще го попълня и това ще е твоят дом през следващите… Хм, вероятно те очаква година хубави преживявания.
Рикард почака, ала нищо не се случи.
— Една година. На какво според теб ще приличаш, Къруин, след като излежиш една година тук?
За миг момчето сведе поглед и сетне сълзите се затъркаляха по страните му.
— Върви по дяволите! — успя да каже то със задавен глас.
Бош вече беше там. Щеше да помни това дълго. Осъзна, че стиска зъби и се помъчи да отпусне челюстите си. Не можеше. Рикард се наведе напред, за да каже нещо на хлапака, ала Хари сложи ръка на рамото му и го спря.
— Зарежи — каза Бош. — Пусни го да си върви.
— Какво?
— Ще оставим тая работа.
— К’ви ги говориш бе?
Момчето погледна Бош със скептичен израз на лицето си. Хари обаче не играеше театър. Повдигаше му се от това, което бяха направили.
— Слушай — започна Рикард. — Прибрахме четирийсет милилитра РСР от този задник. Той е мой. Ако не иска да помогне, тогава адски жалко за него. Връща се в зверилника.