— Не, не се връща. — Сега Бош се наведе към Рикард, за да не може служителят зад момчето да го чуе. — Не, не се връща, Рикард. Ще го изведем оттук. Сега го направи или ще ти го начукам.
— Какво каза?
— Ще ида с тази история на петия етаж. Това момче изобщо не трябваше да влиза тук с такова обвинение. Контрата е у теб, Рикард. Ще подам оплакване. Твоят човек тук също ще изгори. Това ли искаш? Само защото не си успял да заставиш това хлапе да говори?
— Смяташ, че на ОВР им пука за някакво си хулиганче, което пласира дрога?
— Не. Но ще се заинтересуват, ако могат да те бутнат на топло. Много ще те харесат. Като излезеш, ще вървиш по-бавно и от момчето.
Хари се облегна пак. Няколко секунди мълчаха и Бош виждаше, че Рикард обмисля положението и се опитва да реши дали това не е блъф.
— Човек като теб да иде в ОВР. Не го виждам.
— Ще трябва да рискуваш.
Рикард сведе поглед към листа в ръката си и бавно го смачка.
— Добре, мой човек, но ще е най-добре да ме включиш в списъка.
— Какъв списък?
— На хората, от които трябва да си пазиш гърба.
Бош стана, Рикард също.
— Пускаме го — каза наркоченгето на пазача.
Бош посочи момчето и нареди:
— Искам да има охрана при този човек, докато излезе оттук, ясно ли е?
Униформеният служител кимна. Момчето не каза нищо.
Отне им цял час, докато го изкарат. След като Рикард подписа съответните документи и си получиха обратно значките, те зачакаха безмълвно до стъклената преграда на седмия етаж. Бош се чувстваше отвратен от себе си. Беше забравил изкуството в професията. Разплитането на случаи се състоеше просто в това да предразположиш хората да говорят с теб. Не да ги принуждаваш. Този път бе забравил това.
— Можеш да си вървиш, ако искаш — рече той на Рикард.
— Щом той излезе от тази врата и ти го поемеш, аз изчезвам. Не ща да имам нищо общо с него. Искам обаче да го видя, че тръгва с теб, Бош. В случай че пак се опиташ да ми лепнеш нещо.
— Умно.
— Да, така е.
— Но все още имаш много да учиш, Рикард. Не всичко е черно и бяло. Не всеки трябва да бъде пребит на тротоара. Хващаш едно такова хлапе и…
— Спести ми урока, Бош. Може да имам много да уча, ама няма да е от теб. Ти си първокласна издънка. Мисля, че единственото, на което можеш да ме научиш, е как да сляза надолу по йерархичната стълба. Не, благодаря.
— Няма защо — отвърна Бош и отиде в другия край на залата, където имаше пейка. Той седна и след петнайсет минути момчето се показа. С Бош и Рикард от двете му страни, то се качи в асансьора. Щом излязоха от съдебната палата, наркополицаят се запъти към колата си, но преди това се обърна към Хари и каза:
— Майната ти!
— Така да е — отвърна Бош. Той се спря на тротоара, запали цигара и предложи една на момчето.
То отказа и рече:
— Няма да ти кажа нищо.
— Зная. Няма проблем. Искаш ли да те откарам някъде? При истински лекар? Или да те хвърля обратно до булевард „Холивуд“?
— Може до „Холивуд“.
Те отидоха до колата на Бош, която бе паркирана през две пресечки, до „Паркър сентър“, и той пое по „Трета улица“ към булевард „Холивуд“. Изминаха половината път, преди някой от двамата да проговори.
— Имаш ли дом? Къде искаш да те оставя?
— Където и да е.
— Нямаш ли дом?
— Не.
— А семейство?
— Не.
— Какво ще правиш?
— Каквото дойде.
Хари сви на север по „Уестърн“. Мълчаха още около петнайсет минути, докато Бош не спря пред „Убежището“.
— Какво значи това?
— Стой спокойно. Ще се забавя само една минута.
Вътре управителят се опита да му пробута седма стая, ала Хари му показа значката си и му предложи да опита пак. Управителят, който все още бе облечен с оръфана тениска без ръкави, му даде ключа от тринайсета стая. Той се върна в колата и даде ключа на момчето. Извади и портфейла си.
— Наел съм ти стая за една седмица — каза Бош. — Вероятно не смяташ, че съветът ми струва много, но все пак премисли нещата и после замини колкото можеш по-далеч от този град. Има и по-хубави места за живеене от това.
Момчето погледна ключа в ръката си. Сетне Бош му даде всички пари, които имаше у себе си — едва четирийсет и три долара.
— Какво, даваш ми стая и пари и си мислиш, че ще се разприказвам? Гледал съм телевизия, човече. Всичко беше номер, скроен от теб и онзи тип.
— Не ме разбирай погрешно, момче. Върша това, защото имам нужда да го направя. Което не означава, че одобрявам начина, по който си изкарваш прехраната. Не го одобрявам. Ако пак те видя да действаш на улицата, ще те прибера. Имаш много скапана и почти безнадеждна възможност, но въпреки всичко е шанс. Използвай го както искаш. Можеш да вървиш. Няма никакъв номер.