Момчето отвори вратата на колата и излезе. То погледна Бош.
— Защо тогава го правиш?
— Не зная. Предполагам, защото му каза да върви по дяволите. Трябваше аз да го кажа, а не го направих. Трябва да тръгвам.
Хлапакът се взира в него още няколко секунди, преди да каже:
— Знаеш ли, приятел, Данс изчезна. Не зная защо толкова се притесняваш за него.
— Слушай, малкия, не съм направил то…
— Зная.
Хари само продължи да го гледа.
— Той замина, човече. Напусна града. Каза, че изворът е пресъхнал, и слезе на юг да види ще може ли да подкара пак нещата. Знаеш ли, иска да се издигне и вече той да бъде изворът.
— На юг?
— Спомена Мексико, но повече не зная. Той се чупи. Затова се занимавах с шърми.
Момчето затвори вратата и изчезна в двора на мотела. Бош седеше и докато мислеше, си спомни въпроса на Рикард. Къде щеше да е момчето след година? После се сети как самият той бе живял в западнали мотели толкова много време. Бош бе успял. Бе оцелял. Винаги съществуваше възможност. Той запали отново колата и потегли.
Глава XVI
Разговорът с момчето затвърди решението му. Бош знаеше, че ще отиде в Мексико. Всички спици на колелото сочеха към главината, а тя беше Мексикали. Но пък той го знаеше през цялото време.
Докато караше към управлението на „Уилкокс“, Бош се опита да си разработи стратегия. Знаеше, че ще се наложи да се свърже с Агила, служителят от мексиканската полиция, изпратил до консулството писмото, което определяше самоличността на Хуан Доу №67. Щеше да се наложи да се свърже и с Агенцията за борба с наркотиците, от които Мур бе взел информационния доклад. Трябваше също да получи разрешение от Паундс, ала съзнаваше, че това можеше да сложи точка на пътуването, преди то да е започнало. Налагаше се да заобиколи тази част.
Масата на отдел „Убийства“ в бюрото бе празна. Беше петък и минаваше четири часът, а и седмицата бе празнична. Тъй като нямаше нови случаи, детективите се бяха изнизали при първата възможност, за да се приберат вкъщи при семействата си и живота извън полицията. Хари виждаше Паундс в стъклената му кабина; навел глава, пишеше върху лист хартия, като с помощта на линийката си успяваше да не разкриви изреченията.
Бош седна и разрови купчинката розови листчета със съобщения на мястото си. Нищо, което да изисква незабавен отговор. Имаше две съобщения от Бремър от „Таймс“, който обаче бе оставил името Джон Маркъс — кодово название, измислено някога от двамата, за да не се разбере, че репортерът го търси. Други две бяха от окръжната прокуратура за завеждане на дела по случаи, върху които Хари бе работил, и искаха информация или местонахождението на доказателствения материал. Имаше бележка, че Тереса се е обаждала, ала погледна кога е било и откри, че се бяха видели след това. Предположи, че се е обадила да му каже, че не му говори.
Нямаше съобщение от Портър, нито пък от Силвия Мур. Той взе копието на телекса от Мексикали, което издирващият изчезнали лица детектив Капетильо му бе дал, и набра номера, предоставен от Карлос Агила. Беше на телефонната централа на Мексиканската щатска полиция. Испанският му беше несигурен въпреки неотдавнашния опреснителен курс и на Бош му се наложи да обяснява пет минути, преди да го свържат със следствения отдел. Сетне той отново поиска да говори с Агила. Но това не стана. Вместо него се обади някакъв капитан, който говореше английски и обясни, че Агила не е в службата, ала щял да се върне по-късно и освен това щял да бъде на работа и в събота. Бош знаеше, че полицаите в Мексико имаха шестдневна работна седмица.
— Мога ли да помогна с нещо? — попита капитанът.
Бош обясни, че разследва едно убийство и че се отзовава на питането, което Агила бе изпратил до консулството в Лос Анжелис. Описанието отговаряше на трупа, с който той разполагаше. Капитанът каза, че е запознат със случая и че той с получил доклада за изчезването на лицето, преди да възложи случая на Агила. Бош се поинтересува дали имат на разположение отпечатъци, които да потвърдят самоличността на жертвата, но мексиканецът отговори, че нямат. „Едно на нула за Капетильо“ — помисли си Хари.
— Вероятно разполагате със снимка на този човек от моргата, която бихте могли да ни изпратите — подхвърли капитанът. — Можем да установим самоличността чрез семейството на господин Гутиерес-Льоса.
— Да. Имам снимки. В писмото пишеше, че Гутиерес-Льоса е бил работник.
— Така е. Намирал е работа за през деня на колелото, където работодателите идват да си наемат работници. Под статуята на Бенито Хуарес.