— Знаете ли дали е работил в една фабрика на компанията „Инвайробрийд“? Те търгуват с щата Калифорния.
Последва дълго мълчание, преди мексиканецът да отговори.
— Съжалявам. Не съм запознат с работната му характеристика. Водих си бележки и ще обсъдя това с детектив Агила, когато той се върне. Ако изпратите снимките, ще действаме бързо за потвърждаване на самоличността. Лично ще ускоря процедурата и ще ви се обадя.
Сега Бош на свой ред остави тишината да изпълни телефонната линия.
— Капитане, не чух името ви.
— Густаво Грена, ръководител на следствения отдел, Мексикали.
— Капитан Грена, моля, предайте на Агила, че ще получи снимките утре.
— Толкова скоро?
— Да. Кажете му, че сам ще ги донеса.
— Детектив Бош, това не е необходимо. Сигурен съм…
— Не се тревожете, капитан Грена — отряза го Бош. — Предайте му, че ще бъда там рано следобед, не по-късно.
— Както желаете.
Хари му благодари и затвори. Вдигна очи и видя, че Паундс го наблюдава през стъклената стена на кабинета си. Лейтенантът вдигна палеца и веждите си въпросително и подканващо. Бош отмести поглед.
„Наемен работник“ — помисли си той. Фернал Гутиерес-Льоса беше общ работник, който получаваше ангажименти на колелото, каквото и да беше това. Как се връзваше общ работник в цялата картина? Може би го използваха за пренасяне на черен лед през границата. А може би пък не е бил част от контрабандните операции въобще. Възможно бе да не е направил нищо, с което да подпише смъртната си присъда, освен това, че е бил някъде, където не е трябвало да бъде, и е видял нещо, което не е трябвало. Бош разполагаше само с части от ребуса. Нуждаеше се от лепилото, което, правилно ще ги слепи. Когато за първи път получи полицейската си значка, той имаше партньор на масата на отдел „Кражби“ във Ван Найс, който му каза, че фактите не са най-важната част от едно разследване, а лепилото. Обясни му, че лепилото се състои от инстинкт, въображение, понякога догадки и в повечето случаи просто чист късмет.
Преди две вечери Бош бе огледал фактите, които откри в стаята на един западнал мотел, и заключи, че става въпрос за самоубийство на полицай. Сега знаеше, че бе сбъркал. Обмисли фактите отново заедно с всичко останало, до което се беше добрал, и този път видя убийство на полицай като част от серия свързани убийства. Ако Мексикали бе главината на колелото с толкова много спици, тогава Мур беше болтът, който държеше колелото.
Той извади тефтерчето си и потърси името на човека от Агенцията за борба с наркотиците, което фигурираше в информационния доклад, прибавен от Мур към папката за Сорильо. После взе номера на местния клон на Агенцията и го набра. Когато поиска да говори с Корво, мъжът, който се обади, попита кой го търси.
— Кажете му, че е духът на Калексико Мур.
След една минута някакъв глас попита:
— Кой е?
— Корво?
— Слушай, ако искаш да говорим, представи се. В противен случай ще затворя.
Бош се представи.
— Какви са тези уловки, човече?
— Няма значение. Искам да се срещнем.
— Още не си ми посочил основателна причина.
— Искаш причина? Добре. Утре сутринта отивам в Мексикали. Ще търся Сорильо. Няма да се откажа от помощта на някой, който познава бакиите му. Помислих си, че може да искаш първо да поговорим. След като ти си бил източникът на Кал Мур.
— Кой казва, че изобщо съм го познавал?
— Прие да говориш с мен, нали? Освен това си му предоставял информация. Той ми го каза.
— Бош, прекарал съм седем години в подземния свят. Опитваш се да ме подведеш ли? Ъ-ъ. Пробвай при някой от пласьорите на осморки по булевард „Холивуд“. Те може и да се вържат.
— Виж, приятел, в седем часа ще бъда в „Код седем“, в задния бар. След това тръгвам на юг. Изборът е твой. Ако се видим, добре.
— А ако реша да дойда, как ще те позная?
— Не се притеснявай. Аз ще те позная. Ти ще си онзи, който все още си мисли, че е под прикритие.
Когато затвори, Хари вдигна поглед и видя, че Паундс се върти около масата на отдел „Убийства“ и чете последните ПСЛ доклади, още една болна тема за статистиците на участъка. Престъпленията срещу личността, тоест всички случаи с упражнено насилие, се увеличаваха с по-бързи темпове от общата престъпност. Това означаваше не само че несигурността нарастваше, но и че престъпниците ставаха по-жестоки и бяха по-склонни към насилие. Бош забеляза белия прах в горната част на панталоните на лейтенанта. Този прах често беше там и бе обект на разпалени комични разисквания и подигравки в общата зала. Някои от детективите твърдяха, че той вероятно смърка кокаин и просто го върши немарливо. Изглеждаше особено забавно, понеже Паундс беше един от приелите нова вяра хора в управлението. Други смятаха, че загадъчният прах е от понички със захар, които той тайно нагъва в стъклената кабина при спуснати щори, за да не може никой да го види. Бош обаче разкри загадката, щом успя да определи миризмата, която винаги се носеше от Паундс. Смяташе, че лейтенантът имаше навика сутрин да си слага бебешка пудра, преди да си е облякъл ризата и вратовръзката, но след като си е обул панталоните.